Муза
Сутринта стана от сън рано. Направи си кафе и излезе на терасата да изпуши една цигара. Валеше дъжд като из ведро или както казваха англичаните от небето валяха кучета и котки. Настроението ѝ беше скапано. Носеше със себе си химикал и тетрадка, в която всеки ден записваше по едно свое стихотворение. Въодушевлението я спохождаше сутрин.
И сега, о, ужас, стоеше пред белия лист и нищо не излизаше от главата ѝ. Паника…обзе я паника…какво става, като че ли главата ѝ беше празна и нито една идея или рима не идваха. Обикновено мислите ѝ преливаха като морски вълни, но сега нищо, а тя беше талантлива и известна поетеса в културните среди. Исега таланта ѝ се беше изпарил.
Погледна към музата си, която седеше на дивана в хола и четеше вестник. Беше надебеляла, с бирено коремче, оплешивяла и беше облечена с един стар анцуг. Това беше мъжа ѝ, нейната голяма любов. Дори не погледна към нея. А тя го гледаше и не можа да напише дори и ред. Очите ѝ се насълзиха и тя заплака. Чувстваше все едно че си е отишла част от нея. Колкото и да напъваше мозъка си, от него не излизаха стихове. О, ужас, какво щеше да прави сега без муза и без поезия.
Тя го обичаше. Той винаги я вдъхновяваше да пише. Беше мил и добър с нея, притежаваше вътрешна красота и се интересуваше от нейното творчество.Винаги когато го погледнеше, душата ѝ разцъфваше като цвете и се раждаше поезия. А сега го наблюдаваше като някакъв непознат, настанил се в хола ѝ. Трябва да спомена, че апартамента беше неин. Трябваше да търси друга муза.
Тя беше трийсет годишна русокоса красавица, работеше като медицинска сестра и в свободното си време четеше любовна поезия.
След като се овладя малко и сълзите преминаха, отиде при мъжа си.
- Трябва да се разделим…не мога да пиша…ти не си вече моята муза – каза ясно тя.
На другия ден, той си събра багажа и се изнесе. Тя заживя сама.
Минаха два месеца. През това време тя не написа нито едно стихотворение, дори и посредствено. Ходеше на работа и упорито се вглеждаше в лицата на хората с надежда да открие своята муза, но без резултат. Понякога си мислеше за мъжа си, но гордостта ѝ я възпираше да му се обади.
Една вечер, той я покани на ресторант, имал да ѝ казва нещо. Тя се чувстваше самотна, беше любопитна и прие поканата.
Седнаха и тя не откъсна очи от него. Виждаше ѝ се пак красив и привлекателен като в деня, когато се запознаха.
- Виждаш ми се променен…какво имаш да ми казваш – попита тя.
- Това е защото си присадих коса и от два месеца ходя на фитнес. Свалил съм двайсет килограма и биреното коремче изчезна – засмя се той.
После ѝ показа една кутийка, в която имаше златна гривна и я попита:
- Омъжи се пак за мен…
Тя не каза нищо. Извади от чантата си лист хартия и написа едно стихотворение.
© Vaska All rights reserved.
