От малка Катя си беше надарено дете. Рисуваше, пееше, на 5 годинки четеше и пишеше, даже тайничко си съчиняваше малки сладки детски стихчета, които баба и веднъж намери и изпрати на Дора Габе. Без нейно знание. Катя по детски и се сърди, срамуваше се много и оттогава спря да пише, не искаше баба и отново да я “излага“ така пред хората. Баба и се грижеше през повечето време за нея, родителите и бяха млади, работеха, живееше им се… Тя често повтаряше на Катя, че е всестранно надарено дете, че таланта и е заложен в кръвта и даваше примери – единият и дядо беше художник, а другият – народен певец, от ония, известните, дето ги пускат по радиото… Катя знаеше всичките му песни – та нали по онова време единственото развлечение за баба и беше радиото и когато се случеше да пуснат негова песен, тя усилваше звука и караше малката Катя да пее… Катето беше свито, притеснително и срамежливо дете, струваше и се, че баба и прекалено я хвали, че я излага на моменти… ама какво да се прави, нали всички баби от всичко най-много обичат внучетата си? А тя и беше единственото внуче…
Дядо и, художникът, по онова време беше още жив. И той беше безумно влюбен във внучката си, но някак си не можеше със силния си мъжки характер да проникне в нежното момичешко мълчание, в скрития и свят… Често я водеше в ателието си. Там Катето притихваше, миризмите я опияняваха, гледаше със страхопочитание огромните платна, боите, разредителите… Внимаваше много, да не разсипе нещо, да не бутне, стоеше притихнала с часове и ако дядо и разрешеше – правеше си малки детски рисунчици, седнала в някой удобен ъгъл на огромното помещение. Другият и дядо – певецът, виждаше много рядко. Животът го беше откъснал от семейството му, непрекъснатите пътувания, концерти, записи… Катя беше много малка и не разбираше още, но се постараха да и обяснят, че дядо и Стойчо е оставил преди много години баба и мама и се е оженил за друга жена, в друг град, затова го виждат толкова рядко. Другата и баба го ненавиждаше открито, мразеше го, заради това, което и беше причинил, но естествено Катя не можеше да разбере защо. Обичаше дядо Стойчо, ходеха му тайно на гости винаги когато се завърнеше отнякъде, а той винаги я слагаше на коленете си, караше я да му изпее песен, да разкаже как се справя на музикалната школа, а после казваше “Виж сега, какво съм ти донесъл от...”. Подаряваше и винаги играчки и сувенири от страните, в които беше пял, а Катя ги гледаше с възхищение и ги пазеше грижливо. Новата жена на дядо и беше изключително мила, сърдечна и добра женица, държеше се с Катя и майка и като със собствени деца, а Катето я наричаше баба Миче. Дори пред приятелчетата си се хвалеше, че тя, за разлика от другите има двама дядовци и три баби… Посещенията при дядо Стойчо и баба Миче бяха винаги тайни, доста редки, но спомените, които Катя запази в детското си съзнание, бяха изключително хубави…
Изминаха десетина години. Катя от малко срамежливо момиченце се беше превърнала в прекрасна девойка. Все още баба и я “излагаше” като и натякваше колко е умна, талантлива… Всичко и се удаваше с лекота, а и предстоеше трудния избор за пътя и в живота… Наистина не знаеше с какво ще се занимава, рисуването някак не я влечеше – не можеше да си го представи като професия, с музиката също – беше спряла да ходи още по време на пубертета на уроци, а пианото и стоеше, прашасваше и много рядко се сещаше да го отвори, за да посвири някоя стара мелодия. Понякога си пееше – много обичаше да пее, но се срамуваше, когато другите я чуеха. Имаше красив и много силен глас, мелодията я завладяваше, а на няколкото пъти, когато родителите и я чуваха, унесена, само се усмихваха и казваха “Говориш толкова тихичко и нежно, а я виж какво гласище вадиш” Естествено, знаеше всички песни на дядо си, народната музика и беше така да се каже в кръвта, а когато музиката забързваше ритъма си, сякаш огън се разгаряше в душата и, и чак сърцето и започваше да играе… Дядо и вече се беше установил постоянно в България, с групата си свиреха по сватби, заведения, виждаха се от време на време, но вече порасналата Катя, колкото и дядо и да я молеше, отказваше да му пее… Май беше останало нещо от детската и срамежливост…
Беше на 17 години, когато синът им – вуйчото на Катя се ожени. Сватбата беше тежка, голяма, един син женеше дядо и – нещо като реванш, за това, че беше отсъствал на сватбата на дъщеря си. Цялото семейство беше канено, а Катя се радваше неописуемо много – от всичките си роднини обичаше най-много младия си вуйчо – може би защото разликата във възрастта им не беше чак толкова голяма, а и той беше толкова добър и талантлив… Беше студент и Катя много се гордееше с него, даже тайничко и благородно завиждаше и се радваше на успехите му и мечтаеше някой ден да стане като него… На сватбата, естествено свиреше групата на дядо и – че как иначе. Беше поканен половината град, такова тържество не беше имало от много време насам… Веселието беше във вихъра си, хората танцуваха, забавляваха се… и… Дядо и подхвана онази песен, която пееше в дует… Направи знак на Катя да дойде, но тя, досещайки се какво ще иска от нея, се направи, че не го вижда. Тогава той остави оркестъра да свири, дойде до нея и и каза “Хайде, Кате, знам че можеш, тая песен не мога сам да я изпея…”. Родителите и също започнаха да я бутат, да стане, стига се е срамувала. Изведнъж Катя се оказа под погледите на всички – всички я гледаха и чакаха… Стана като насън, отиде до подиума и докато се качваше, мислеше само едно “Божичко, сега ще се изложа… такава излагация ще бъде, всички ще ми се присмиват…” Хвана микрофона, и запя… толкова тихо и схванато… място не можеше да си намери от срам. Всички я следяха с погледите си и… просто искаше земята да се разтвори под нея и тя да изчезне… Тогава дядо и каза “Гледай ме сега само мен, в очите, недей да гледаш към останалите, не мисли за тях “. Катя го послуша – сега гледаше само него, беше така развълнувана, че дори не знаеше дали вижда… и се остави на течението – песента я понесе, отпусна се, остави гласа да излиза на воля… Какво пък толкова, да става каквото ще! – мислеше си само тя. Усещаше как се преплитат гласовете им – мъжкия – на дядо и, и нейния, на младото момиче, което пее за любов… без още дори да я е опознала… Така потъна във усещанията си, че едва се осъзна как всички около тях са станали, ръкопляскат, викат, “Браво, искаме още” Катя само се усмихваше, а дядо и, доволен, я попита на ухо “Сега пресрами ли се? Давай ! “ и оркестърът засвири… Катя пя… толкова много, че беше сигурна, че глас не и е останал, хората се радваха – на нея, на гласа и, на песните, забавляваха се невероятно, а дядо и беше горд… толкова горд с нея. Какви ли не хора минаваха край тях – едни само ги поздравяваха, други се шегуваха “Ей, този Стойчо, такава внучка да има, а да я крие, хляба ще ти вземе, ей “. Тогава между хората го видя. Него. Досега не го беше видяла, а свиреше за нея, за да може тя да пее. Беше красив. По-голям доста от нея - със сигурност. Гледаше я така, сякаш за първи път вижда жена. Очите му бяха сини… невероятно сини. Косата – толкова красиво къдрава… едри къдрици, които нито един фризьор не може да направи с такова съвършенство. Тялото – високо, силно, здраво… красиво. Приближи се, а погледа му нито за миг не се откъсна от нейния. “Стойчо, запознай ме с красивата си внучка… Александър се казвам, Сашко…”. Катя се смути още повече, отколкото, когато пееше пред толкова хора. Този мъж я омагьосваше с погледа си, изпиваше я… Чувстваше се толкова притеснена от вниманието му, а само ако знаеше…
следва продължение...