Музиката — тя ме влудява. Усещам всяка нота по тялото си. Тя гъделичка усещанията ми. Прекрасно е — вселява се в мен. Невидима е, но мога да я усетя. Тя е като огън, който ме изгаря, изпепелява и искам още. Тя е като вода, която ме успокоява — студена, протича през мен. Побърква ме, но ми харесва тази лудост. Дори повече от това — искам я, жадувам я... Имам нужда да я чувствам. Вътре, дълбоко в мен. Представите ми... За миг ги преобразява. Виждам толкова много неща...

    Стара къща — открехната врата. Влизам в нея — пред мен стои пиaно, само то е непокътнато. Виждам рози — увехнали от коварството на времето. Една масичка, стара, но все още красива. Прозорец — счупен и завеси — бели, снежно бели, напомнящи за хубава, ароматна пролет. Стълби, скърцащи — водят ме на втория етаж. Влизам в първата стая — легло, огромно легло. На него леко поставена, сякаш още топла, роклята на жената, която е спала там. Тази жена... образът ù — не го виждам, само белите коси, спускащи се надолу по раменете ù като тихо течащи реки; роклята — дълга, закриваща тялото ù, достигаща земята — бяла. 

   Всичко е в бяло и сиво. Прашно е... Само следите от червило на една чаша, на тоалетката, добавят нюанс на избледняло червено. Имало е страст, луда страст, избледняла и тя с времето. Огледало — пукнато. Какво ли е видяло то? Красива жена, която бавно се превръща в повяхнало цвете с падащи листа? Каквото и да е видяло, ще го запази в своите пукнатини... 

  На едно столче — кукла. И детското се превръща в мъгла. Всичко бавно се губи в тази мъгла. Не виждам вече старата къща... И тя изчезна в мъглата... Остава само музиката, която се впива в мен...