Татяна Живкова - ЖИВА

 МЪДРОСТТА НА ДЪРВОТО                                   

                                                                   Разказ

            Прибраха тихата душа на баба Станка в гроба, над който стърчаха килнати камъни с отдавна заличени имена на родата ѝ. Старата круша веднага посипа жълто-червеникавите си листенца за мир и упокой на угасналата женица. Комшийки и сроднички, някои по-възрастни и от починалата, връчиха подавките за „Бог да прости“ и се изсулиха по къщите си – там ги чакаше ежедневната работа – то, по-скоро по навик и за разтуха, иначе какво му трябва на сам човек…. Сега ще мръкне, есенният светлик е ясен, ама не топли и бързо се стопява…

            Огромният джип прибра четиримата опечалени близки, които не бяха си казали и думичка на гробището – така мълчаха и до къщата на дядо Таню и баба Станка.

– Приготвяйте каквото трябва, да тръгваме! – без обръщение конкретно към някого от присъстващите подкани внукът на дяда Таня, не много едър, но стабилен и представителен в марковия си костюм. Такъв си беше той – припрян, хич не обичаше да се обяснява и никой не смееше да го оспори или да му откаже. Макар да носеше името на кроткия си дядо, беше един напорист, никого не зачиташе и хората му се бояха. Затуй и никой не го наричаше по дядовото му име, което носеше: жена му казваше за него „моят“, само единствената му дъщеря го  наричаше  глезливо „татенце“; а за другите беше „господин Димитров“ – и със злобно и завистливо подхвърляне след него – „Малкия бос“. В началото с Големия бос имаха някои „недоразумения“, но бързо се разбраха за бизнеса кой какво и сега Малкия движеше нещата със закупуването и застрояването на терени -  за цялото Южно Черноморие! И днес го чакаха две важни срещи, та не му беше никак до това разкарване до селския пущинак, но и тука трябваше да финализира нещата. Дядото му беше завещал всичко – на него, на внук си - имаше си редовни документи, води дъртия до нотариуса, подписи, печати…Тогава, преди години, му се струваше добра сделка, но сега… Преценяващият поглед на господин Димитров премина от единия край на неголемия двор до другия… а-ха, стария орех- колко ли кубика ще излезе дървеният материал? – през необрания царевичак  и сливовите дървета, от които капеха презрели плодове върху застланата с гниещи сливи земя – ще прати някого да обере каквото става за ракия! … Не се и  спря на струпаните до оградата кошери с олющена синя боя – а бе, дядката едно време бая мед изкарваше!... Хм, къщата… Иначе здрава, масивна постройка на два етажа – трябва да се види с ония авери от „Недвижими имоти“! – е, позанемарено, ама те вече всичките по селата са такива, затова банките не ги ипотекират… Малкият бос почти с отвращение премина с поглед по прозорците, закрити отвътре с пожълтяла хартия – приличаха му на прибелени слепи очи….

– Не се моткайте, път ни чака! – пак ей така, незнайно на кого, нареди Боса.

Дядо Теню сякаш хич и не го чу, седнал на дървеното си столче, дето кът негу ни си знаеши годинте. Излинял беше старецът, затуй и никой не го забелязваше - още докато бабичката му беше жива. Топлите му кафяви очи на мъжете от Танювия род бяха загубили своята живост, вгледани в някакъв негов си – по-хубав от днешния! – свят. Като в орехова ядка беше свил старческата си душа в широчките, избелели – някога сини! – работнически дрехи, в огромните си галоши – да побират дебелите вълнени чорапи – прихлупил я беше, тая душа, с неизменния си овехтял каскет. Щото старецът беше събрал и съхранил мъжката сила на глава на родата в едрите за ръста му, почернели ръце, с изкривени от работа възлести пръсти, кръстосани здраво върху яката тояга – викаше ѝ „мойта помагачка“, че и с нея едвам тътреше болните си нозе.

–Тате, туй тряба ли ти? У дома има всичко – не ща боклуци в апартамента си, да знаеш! Пфу! – ядосан беше син му Димитър – че как иначе!

Тежи ти, сине, зер биз нищу на стари гудини са падна да ма гледаш. Тъй са случи ба, сине – сесрите ти – инътъ ча у Америката при децата си, другата – да слугува у Гърция за повеке пари… Нидей да ма куриш, сине, нъл повниш кък са радвахми нъ унуката – ама на, ни ма ще, ти ша ма земиш, ут хорски срам…

 – О-о-о, дядо ми, докога ще събираш тия парцали – като гледам колко е стар баща ти, какво ли му трябва!

Права е Тането, правнука на дяда Таня, ама на баба си Станка кръстена. Убава като них. И умно, и скопосно, големи науки учи…е-е-е …многу надалеку ут Българията… Па инак устата му – старецът чак примижа да види по-ясно в оня, другия свой свят! – хептен бабините Станкини… Кът ей таквиз едри узрели сливи – сладкииии, та лепнат, и с една киселичка жилка…

– Ела, Тане, ела, детко, ай двамцата да пообикулим двору – дет съм са родил, децата  отрастихми с баба ти, па сига за детиту си да са фащам ас, чи да въръ!... Ей, Госпудюва рапта!

-А бе, тате, къде тръгвате, не виждаш ли, че бързаме, къде ше влачиш сега Танчето. Инат човек, каквото си наумиш… Притрябвал ѝ на внучката тоз буренак! Баща й ей сега ще почни да ни зяпа!

Май наистина въобще не й трябваше всичко това на Таня – но все пак трябваше да прояви уважение към толкова възрастен човек. Тя беше завършила Английската гимназия в големия морски град, следваше в университета в Йорк и нейният свят беше на светлинни години от този тук… Даже нямаше да научи за тази си баба, ако не беше си дошла за ваканцията…. Обаче беше възприела от моделите на поведение в чуждата култура – така си мислеше винаги Таня – понеже баща й беше уредил да сменят бабиното ѝ селско име Станка, а тукашните ѝ, българските ѝ приятелки я наричаха Ан - да бъде отворена и толерантна към другите, независимо какви са…

Тръгнаха дядото и момичето. Тането се чудеше как тъй не се пречупва тояжката, на която се е позицирал дядото… Пък на него не само годините му тежаха, ами цял един живот, който сега му се струваше като да не бил…

Поспираха, тръгваха пак. Дядото се задъхваше – от старост ли, от мъка ли… Студентката по компютърен дизайн в Йорк като че ли усещаше настроението на стареца, ала самата тя не чувстваше нищо – никаква привързаност към това място! – само с чистия си поглед на млад художник любопитстваше за типичните български багри и цветови съчетания.

По пътечката бяха избуели треви и някакви растения с миниатюрни жълти и тъмносини цветчета. Прошумулкваха стъпките в лозовия листак, изпъстрен в патинирано зелено и охра, оголваше се вече асмата – и гроздове – много, но дребни, се сгърчваха  в тъмновиолетовите си зърна, изсмукани от пчели и оси, изкълвани от птичките – в гнило кафяво… Изсъхналите лиани на прошарените с оранж, жълто и тъмнозелено тикви, разхвърляни из най-огряната от слънцето част на това място, бяха противни  като жълтокафеникави кости на мъртвец.

– Бър-р-р! – потръпна момичето – и се препъна, въпреки 200-евровите си леки обувчици - беше направило крачка напред, а дядото беше спрял.

– Виш, Тане, този ореф, ни си знай гудинте…Открай времи й тука, досами плито – я, коренищиту  му веки надига и камънето на уградата. Гуляма сила, ба, тоз ореф! Кът узрей пу туй времи, орешките– туп-туп – куиту падавъ утвисоку, чупевъ керемидите биля на тоз зидан плет. И айде-е-е – търкул-търкул пу улцата – чак долу ду дядувъ Желювъ бунар! Е-ех!

Прошумулка птиче в ореховата корона, прибрала топлина за хладната октомврийска нощ. Кюф-кюф…кюф-кюф-кюф – затрака кълвача по кората на сиво-кафявия ствол, скрил в тъмните си браздулици тайните на целия живот… Затупуркаха тежки орехи по керемидите на зида, тълкулваха се отвън, на пътя, някои падаха меко във влажния тъмнокафяв шумак под все още плътната сянка на ореха.

– Зер веки тесни са им дрешките, детко, бързат орешките да са излупат на бял свят…. – Старецът полека разбута с тоягата си грозните мъртви листа, наведе се едвам, но без да изпъшка, взе си два ореха, внимателно ги изчисти от шилупините, издуха черния им мъх и ги прибра в джоба си. Пак се отнесе…. Къмто времето, кога и двору, и къщата бяа пълни с оръ – мъжете брусева оревъ, жените събирава, децата трошава с камъне костеливите ореви… Чи й на негу сякугаш му й било драгу да строши в коравите си шепи орешка, да извади жлътналата ядкъ, да я тури в устата си и да усети здравия мирис на тая земя, на плодна есен, на събраната  къкто в дом топлина… Ей, къту ореови ядки бивава синките найно… Ама - на! Чак сега му иди наум що дума песнята, дет бабите я пеева на децата – Брала баба, брала, ореви в торбата, мишката пробила дупчица в средата…. И ги няма ни оревите, ни оръта, ни животу….Кхъ-кхъ!

Тежко се изкашля и орехът, проскърца с дебелите си клоне, примири се някакси с онзи лошав сън как разделят дървото му от сами корена, нарязват и начупват клонете му, разпада се той, сякаш хич не го е било на този свят….

-Айде бе, вий да не заспахте под тоз стария орех! Не знам кво му гледате! Тръгваме!

-Дядо, да вървим, тати никак не обича да чака. Разбирам, мъчно ти е, но….

-Да вървим, детко, кротко се съгласи старецът. – За какво да ми е мъка, то нищо не остана веки ут туй, дет й било! Амъ йнъ приказка ше ти кажа, да я повниш: ут нашту семинци, дет га й вятъру дувнал, ут ина орешкъ, дет са й търкулила – нова земя си намирват и пак убави и яки порасвът – щото ще да е то!

Е, доста се съмняваше Танчето, че този изчезващ вече вид, българският, ще се пренесе някъде си из времето и пространството… Но нали беше възпитана с чуждите хуманистични ценности да уважава възрастните хора заради мъдростта и житейския им опит, си помисли: „Може и да е вярно пък!“ Ала беше вече там, в своя  млад свят в Йорк, и дори нямаше идея, че едно здраво българско семенце е отворило очите и душата ѝ за прекрасната шарения на компютърните космически светове…