Мъгла
Нощ е. Мъгла изпълва света. Мъгла влажна и гъста, студена и задушаваща. Тази мъгла е някак жива, тя пълзи по улиците, провира се между дърветата и чака. Чака да срещне някой човек, да го погали с вледеняващата си ласка, да се шмугне през ноздрите му, да го види такъв какъвто е, да го види отвътре.
Странно! И този човек беше като другите. Вглъбен в нещо си, живеещ с илюзии и празни мечти, а вътре друга мъгла.
Жалко! Мъглата стана сякаш по-студена и гъста, луната се опита да пробие булото, но напразно.
ЗАЩО хората бяха толкова безразлични, защо не й обръщаха внимание. Те дори не потреперваха от леденото й докосване. "Всички ли са толкова безчувствени и студени като мен?" Въпроси, на които нямаше отговор или отговорът беше очевиден, но твърде болезнен.
Появи се вятър. Мъглата изчезна в Нищото, така както се беше появила. Нощта се проясни. Луната огря застиналия град. Всички бяха забравили за мъглата, единственото нещо, което напомняше за нея беше влагата в нечие забравено пране. Влага също толкова мимолетна, колкото и самата мъгла.
© Димо Генчев All rights reserved.
Инак си пиша, но не публикувам, щото са прекалено лични работи и де да знам, не бих искал да влияя на някой със собствените си болни мисли. Някой може да ме вземе насериозно...
