Срещнах го в един тъжен ден. Ден, в който за останалите бе горещ и непоносим, но весел и озарен от цветове и нюанси. За мен бе дъждовен ден. В очите ми валеше. В душата ми напираше буря. Всичките емоции в мен можеха да предизвикат ураган, готов да разруши всичко подире си. Бях неспокойна, неукротима, огнена. В този ден очакваш всичко лошо да ми се случи. Но стана нещо необичайно. Открих Него. А чрез него преоткрих себе си. В думите му, в писането му откривах частички от душата си. А той ги вземаше, моделираше и извайваше до съвършенство. Все едно бе художник. Но всъщност беше обикновен човек. Човек изпитал достатъчно болка, тъга, разочарования. И нищо от това, което бе преживял не го беше пречупило…съсипало. Напротив- бе го направило силен, дързък, естествен и брутално секси. Мъж, от който излизаше толкова огън, че можеше да потуши бурята в мен. Да угаси дъжда в очите ми. Докосваше ме само с думи. И това бе достатъчно. Понякога е нужно много малко, за да се почувстваш жив. Значим. Истински. Не, че бях изгубила истинската си същност. Просто изгубих истинския смисъл на думата Живот. Търсейки вечно хора, които да ме обичат, раздавах сърцето си на грешните. Всеки един вземаше от мен по нещо и си тръгваше. Докато не останах сива, празна, разрушена. Мислех, че най-важното е да намериш човек, който да обичаш и да те обича. Всъщност най-важното е да намериш Онзи, с който ще се допълвате. С който ще сте като Ин и Ян. Дори да си нощта, той ще е деня. Ако ти си огън, той ще е вода. Ако бързаш, той ще е този, който ще те хване за ръката и ще те спре. Ще бъде твоите спирачки, когато тръгнеш да избързваш, когато си несигурна, неконтролируема. Смисълът на любовта не е в това постоянно да си казвате колко се обичате. А да си го показвате. С малки жестове, с думи едва доловими, с поглед достатъчен да разтопи ледове. Любов, която няма нужда от говорене, а само от един поглед разбиране…е съвършената. Истинската. Единствената. 
В онзи ден исках да заваля. Той ме спря. Премахна облаците от мен и постави слънчеви лъчи. Изтри сивия цвят с едно докосване и на негово място изрисува дъга. А повярвайте ми- много исках да заваля. Порой да потече от очите ми. Да се превърна в река, в която да измия болката си, тъгата си. Сега открих, че те са само кратки явления. Които той се опитва всеки ден да заличи, дори когато не го искам. Дори, когато съм непоносима, досадна, задушаваща. Дори, когато се съмнявам, полудявам…той пак е там. За мен. Обгръща с длани тежестта ми, сивотата ми, заключва ги в ръцете си и не ми позволява да падна духом. Прошепва нежни слова и си тръгва. 
Аз може и да не ставам за обичане. Но такъв Мъж е за обичане…за доверие…за изгаряне. Той може да даде всичко, дори когато ти не си готова да дадеш нищо. Защото вярва, мечтае, рискува. Защото не се страхува да обича…когато е сигурен, че си струва!