Мъка
Толкова много ù се искаше да умре, така бе най-правилно, така искаше тя.
Тя бе тъй красива. С огнени къдрици, с тъмни, дълбоки очи, с най-широката усмивка, която озаряваше дена на всеки човек. Всички я обичаха заради красотата ù, всички ценяха мъдростта ù. Тя отваряше сърцето си за всички и беше толкова пъти наранява от човешката алчност, лицемерие, себелюбие. Всички я искаха само за себе си и тя им се даваше, за да ги ощастливи. Всички изливаха душата си пред нея и тя ги слушаше. Всеки искаше нещо от нея и тя им го даваше, защото беше всеотдайна. Но никой, никога не я попита – „Ти какво искаш? Теб боли ли те? Страдаш ли? С какво да ти помогна?” Никой не се интересуваше, защото те знаеха, че тя бе винаги щастлива и усмихната, знаеха, че тя винаги ще е там и ще топли душите им. Но не, тя искаше друго. Нея я болеше. Болката ù бе толкова силна, че я изгаряще отвътре, разяждаше вътрешността ù. Всяка дума, всяка глутка въздух, всеки удар на сърцето ù беше тъй болезнен – тя агонизираше. Защо ли? Нали е щастлива, винаги е усмихната, всички я обичат. Как тогава може да страда и за какво?
Тя страдаше от любов, невъзможна любов. Тя го обичаше, тъй силно, тъй истински. Но те не можеха да са заедно. Зърваха се за миг при всеки изгрев и залез. За кратко, но достатъчно, за да се влюбят. И тя бе щастлива, защото обичаше и защото и нея я обичаха, но бе нещастна, защото не можеха да са заедно, а и той не можеше да я чака вечно. Тя си мислеше, че той я бе забравил, защото всяка нощ, той бе с различна, всяка нощ, той обичаше някоя друга. Тази мисъл прогаряше малко по малко дупка в сърцето ù и тя не можеше да живее повече така. Искаше да умре и да бъде със своя любим за вечни времена. Да бъде на нощното небе, заедно с него, да спи сгушена в гръдта му, да го целува по нежните устни и да го обича така, както само тя умее.
Толкова много ù се искаше да умре, така щеше да е щастлива, така те щяха да бъдат заедно, така и направи.
© Патриция Савова All rights reserved.
