Виола седеше на любимото си място, до прозореца, взела в скута си любимата персийска котка. Галеше я нежно по гърба, а тя, Минош, мъркаше тихичко.
Изведнъж Виола видя, че в двора влезе една възрастна жена, която живееше в другия край на селото. Не беше от тези, дето говорят много и с всеки. Не ходеше току така по къщите... Сигурно имаше нужда от помощ.
Виола знаеше, беше се научила да познава хората по походката, по поведението, по дребни и на пръв поглед маловажни жестове за състоянието на душата, за мъката човешка. Енергията около тази жена, Лилия, беше плътна и тежка...
Вещица беше Виола, веща и знаеща, познаваше хората, дълги години им помагаше, баеше, лееше восък, куршум... Даваше билки за болките... Така и сега позна.
Лилия потропа на вратата.
Виола стана, пусна котката на пода и отиде да отвори вратата.
- Добър ден! - рече Лилия. Идвам да моля за помощ, не за мен, моето вече се е видяло, но за сина си, ако може да му помогнеш, да не остава сам... А и болести много го налегнаха... И е един дето не иска да отиде да се види... Не пие никакви лекарства, аз не знам към кого да се обърна за помощ... Дете ми е. Искам да е добре и да мога да си отида спокойна от този свят.
Виола я покани да влезе. Сложи й стол до масата, предложи чаша билков чай и сладки, при нея винаги имаше.
- Добре си дошла, заповядай, вземи си, пък ще видим как мога да ти помогна...
Виола отиде в другата стая и започна да събира в един плик различни билки. Направи една комбинация. После сложи ръце върху плика и прошепна нещо... Само тя знаеше думите. Нарече билките за здраве и спокойствие в дома на жената.
Подаде пликчето на Лилия и й каза:
-Вземи, ще правиш чай на себе си и сина ти, ще пиете и двамата всяка вечер! Ще помогне за здравето ви... А ти ако решиш да ми се довериш и да опитам да помогна и за другите ти тревоги, ще трябва да ми оставиш кърпата си, дето си се забрадила с нея. Ще направя каквото трябва, ще погледна състоянието на момчето ти... Как се казваше, не помня...
-Иван - отговори Лилия. Ще ти оставя кърпата, как няма да оставя. Свали я от главата си, сложи в нея паричка, която извади от джоба си и я подаде на Виола.
-Нали така трябва, за да се хване трябва да има паричка.
-Знаеш Вселенските закони, да, работата ми ще е по-лесна, като има отплата. - отвърна Виола.
Лилия се изправи да си върви, не беше докоснала нито чая си нито сладките... Виола я проводи до улицата. Заръча й да дойде пак след три дни.
Върна се вкъщи и започна своята работа.
На олтара си постави кърпата, запали свещи, прекади и започна...
Движеше ръце над кърпата и улавяше енергията. Картините сами започнаха да се явяват пред вещата. Ето, Иван е на три, 1974 е, той й сестра му са с баба си в двора на малката къща, с нова част, две стаички, да имат децата по една всеки... Лилия я няма, баба Петка, свекърва й гледа децата. Тя е дребна и мила старица, леко куца, не е от лежане.
Изведнъж, силен шум от камион! Спря пред портата, слязоха войници, командира им разпореди да вземат инструменти, кирки, да почнат да събарят новата част на къщата...
Баба Петка взе децата и влезе в къщата... Иван беше по-малък и плачеше силно, стиснал баба си за ръка...
Войниците се стреснаха. Знаеха че идват да събарят незаконна постройка, не очакваха деца, плач, упорита съпротива...
-Другарю капитан, разрешете да доложа! В къщата има две деца и една бабичка. Не можем да събаряме! - каза едно слабо войниче.
-Извадете ги и събаряйте - отговори капитана.
-Но как? Какво толкова са сторили, че да заслужат това? -попита войникът.
- Не те интересува, никой не може да оспорва партийни разпоредби.
Войникът тръгна към къщата, спомни си как беше дочул, че собственикът на къщата се опълчил по партийна линия на кмета на селото, как го изключили от БКП и как издебнали момента за събаряне с неоснователни причини... Затова ги докараха без предварително да се знае за акцията...
-Хайде, бабче, да излезем, ще се събаря, може да пострадате...
- Никъде не мърдам от тук. Никъде! -упорито отказваше бабата.
Наложи се да ги изнесат на ръце... Бабата и децата... Момченцето, Иван, пищеше... Войниците мълчаливо плачеха... С мълчаливи мъжки сълзи...
После в пълна тишина, иначе веселите момчета събориха половината нова част от къщата...
Виола видя всичко това, видя и какво се случи после, мълчаливите сълзи на Лилия, когато се прибра и видя какво е станало... Но видя и белега в душите на майка и дете, син, след толкова години, тези белези вземаха своето от здравето и живота на тези души... Нищо, че къщата отдавна беше построена наново и че скалъпените документи бяха оборени... Раните бяха дълбоки.
Момичето беше успяло да се справи, случилото се бе само спомен... За Иван беше рана, която го затвори, израстна без приятели, не намери жена... Не потърси... Тежестта на болката легна на плещите му... Започнаха проблеми със здравето...
Как да помогне Виола? Много дълга работа ще трябва... Но тя не се отказваше лесно.
Започна... Работи три месеца подред. Викаше Лилия след всяка свършена работа и й даваше напътствия, кога вода, да пият и двамата, кога боб, да сготви и задължително Иван да хапне... А Лилия всеки път й споделяше как Иван е по-добре, как е започнал да излиза, как болките в гърба са намалели...
Виола добре знаеше, че всичко е енергия, че нейната дарба да помага на хората е дадена й свише и нейната същност не допускаше, че ако може да се помогне на някого няма да го направи... Помагаше, кога да развали магия, кога да облекчи стари рани и затвори незарастващи язви...
Така и този път, полека лека успя да помогне на Иван да си върне увереността и здравето.
Добрата магия работи на принципа направи и забрави. Така и Виола, направи нужното и забрави. Не говореше с никого за това, даже и с Лилия, вселената пое енергията и свърши останалата част от работата...
И ето, един зимен ден, шест месеца след случая, на вратата й се почука. Когато Виола отвори, видя един мъж, който я поздрави с поглед, благодари й с очи, пълни с мълчаливи мъжки сълзи... Иван беше това. Усетил промяната към добро искаше да благодари. Но на прага пред вещицата разбра, че не е нужно, тя знае, разбира и не чака благодарност за стореното, защото това е нейната съдба и неин избор.
Иван намери сродна душа след време, не остана сам. Майка му си отиде от този свят малко след това, нейната свещичка беше мъждукала докато не беше видяла осъществена мечтата си. След това полека, тихо, в съня, като праведник, си бе отишла... Угасна.
Всичко това стигна до Виола по неведоми пътища, дочуто оттук оттам... Но тя знаеше, беше видяла, че пътят тук скоро свършва за Лилия, но често си спомняше очите на Иван, пълни с мълчаливи мъжки сълзи...
Тези сълзи бяха най-голямата й отплата.
© Людмила Данова All rights reserved.