Човек не се нуждае от много неща, а от едно-единствено - нещо, което да му дава по малко от всичко. А това са тези неща, които крепят човек и му дават сила за живот. Това са внимание, разбиране, обич, приятелство, надежда. Когато тези неща липсват, когато му бъдат отнети - човек е обречен.

Понякога човек си мисли, че има някого до себе си, някой, който да му помага, когато има нужда от помощ и подкрепа, било то физическа или морална, или да му помага в избора на правилния път. В момента, в който имаш нужда от едно от тези неща, се оказва, че си съвсем сам. Мислиш си, че получаваш някаква подкрепа, мислиш си, че знаеш накъде вървиш, мислиш си, че пътят ти е осветен и го виждаш. Идва един миг, в който отваряш очи и виждаш, че няма никой зад теб. Оглеждаш се, но не виждаш нищо. Единствено черния, самотен и студен мрак! Тогава разбираш, че си се изгубил. Разбираш, че през цялото това време си вървял сам в погрешна посока, дори без посока и се оказваш в средата на черното нищо пред една огромна пропаст, но все пак тази пропаст има мост! Но дали ще можеш да преминеш през него? Дали ще можеш да се задържиш на него до другата страна и дали изобщо ще можеш да го видиш...? Изборът е много труден. Дали да се засилиш и да се опиташ да прескочиш тази пропаст или да продължиш по този толкова стар и нестабилен мост, който е също толкова опасен...?

Трудно е да вървиш напред, когато някой постоянно ти забива нож в гърба. Когато някой бавно те убива, а ти се мъчиш да откриеш изгубената си душа в тъмното. Опитваш се да викаш, но не можеш, ослушваш се, но нищо не чуваш, не чуваш дори и собствения си глас...

Това е така, защото ти вече си останал без душа, вече си мъртъв, а как може мъртъв човек без душа да чуе гласа си след като той самия се е изгубил във вечността...!!! Трудно е наистина, но дали ти ще можеш да се пребориш...? Ще разбереш отговора на този въпрос след време!