Кап-кап, една порир друга малки сълзички бавно пълнят локвата вода, а тя расте ли, расте...
Малко момиче седи високо над локвата на пуста скала. Гледа, но нищо не вижда. Кап-кап, локвата расте ли, расте.
Хей, момиче, какво ти е? Празният й поглед се премества в моята посока.
- Пак го разочаровах - чу се гласа й тихо и призрачно. Премести погледа си отново към далечината, а сълзичките падат в тих летен порой.
Заприиждаха и други хора: мъже, жени на всякакви възрасти. Седнаха до момичето и също заплакаха. На тях им зададох същия въпрос:
- Какво ти е?
- Убиха сина ми. - отговаряха глухо едни.
- Жена ми ме напусна. - казваха други със свити души.
Локвата расте все по-бързо, потокът от хора не спира. Момичето изплакало вече своите сълзи и на тяхно място плаче алени бисери. Локвата смуче я без милост жадно. Вече пораснала, поглъща и последното, което остана от момичето и другите хора...

Сега след безброй слънчеви цикли, отново се връщам на това място.
Локвата, превърнала се е в море, което наричат Мъртво море!