На брега

НА БРЕГА


Една от дъските на пейката беше счупена. Това създаваше известна некомфортност на тия, които сядаха. Но тя не обръщаше внимание на това. Чувстваше се замаяна. Толкова нежно галеше ръката ù... Говореше нещо. Не го чуваше. Чуваше само ударите на сърцето си. И нежната игра на вятъра, който се мъчеше да се провре в косите ù. Гледаше в далечината. Другият бряг на реката, румънският. Но не виждаше нищо.
Представи си едно от ония розовички, голички амурчета с лък и стрели. Със снежнобели крилца.
Представи си как лети ефирно около главите им. Дори си помисли, че една от стрелите вече е попаднала в целта.
Такива амурчета беше виждала нарисувани на едни стари поздравителни картички. Майка ù ги пазеше в една, също тъй стара, пирографирана, дървена кутия.
Винаги е мислила, че тази романтика на книжните поздравителни картички е отдавна отминала.
А сега усещаше, че се чувства не по-малко романтично.
Водите на Дунав се движеха бавно, много бавно... И величествено!
А той все тъй нежно галеше ръката ù! И говореше, говореше...
В този момент до пейката се приближи малко кученце. Малко. Съвсем малко. От ония, бездомните. По дългата му козинка все още нямаше сплъстявания. Нямаше нахапвания от другите бездомни кучета. Явно и те разбираха колко е беззащитно.
А кутрето започна да души обувките му. Леко го отстрани с крак. А то, милото, явно си помисли, че това е някаква нова игра. Приближи се отново и с розовата си муцунка направи опит да развърже маратонката му.
- Мамка ти и помияр!
Тя подскочи от внезапния изблик на злобата му. А от ритника му палето се търколи на повече от два метра от тях. Изскимтя жално няколко пъти и се скри в близкия храст.
Неприятният вятър нахално се мъчеше да разроши косите ù. Калните води на реката се влачеха едва-едва, явно предчувствайки, че скоро ще бъдат погълнати от морето и също ще се превърнат в една солено-горчива вода.
Нещо заседна в гърлото ù. Едва дишаше.
Стана и тръгна. Бавно. Много бавно...
Той подвикна нещо.
Не го чу...