На "кафе"

По мотиви от разказа "На кафе" на Христо Костов - Романтик


Много обичам кафе. Пия кафе по три пъти на ден. Всъщност - така беше на рекламата... А аз пия кафе най-малко по пет пъти на ден. Понякога, от толкова много кафе ми писва, главата започва да ме боли, но... нито мога да откажа поканата, нито пък самото кафе...
Първото си кафе, по разбираеми причини изпивам в къщи. Пия го с мъжа си. Той харесва шварц кафе. Рядко и блудкаво - такова го прави. Пием го по навик - убиваме времето, разсънваме се и принудително настройваме все още спящите сетива към напрегнатия ден, който ги очаква... Изпълнен с пиене на кафе... Не ми харесва много шварц кафето, затова го пия продължително, с лека досада и почти без наслада. Аз и така му викам - мързеливото мъж със задължителното кафе...
Второто си кафе пия с Мишо преди работа. Мишо обича еспресо. Чака ме в кварталното кафене, където, пиейки своето, е поръчал едно и за мен - да ме чака. Пия го късо и леко хладно. Мишо знае, че не обичам горещо кафе и идвам винаги в последния момент. Пия кафето си на екс и без да губим време се мятаме в бързата му кола, където... Това кафе ми е за разгрявка така да се каже... вместо утринна ведрина... но пък ме събужда окончателно и подготвя за тежкия ден с много кафета... Затова и така си му казвам - Бързия Мишо с късото еспресо.
На работа вече ме чака Боби. С Боби пием винаги "три в едно". Да бъде сладко и да оставя захаросани лепнещи мустачки около устните ни, които после бавно да облизваме... Понякога кафето е и в комбинация с шоколадче "Милки уей". Така му е още по-сладко... Кафето го пием набързо в пушалнята, преди всички, а на лепнещите захарни мустачки и шоколадчето се наслаждаваме бавно и продължително в офиса на Боби... Аз и затова така го наричам - Милки Боби със сладкия уей...
Към обед на вратата ми се чука - Митко. С Митко пием турско кафе. Той такова обича. Прави го много силно, с каймак и два пръста утайка. Това кафе го пием мнооого бавно, на малки глътки, с наслада, по време на обедната почивка. Толкова е тръпнещо и силно, че удря чак в петите. От него получавам неволни тръпки и конвулсии, от които се оправям едва към ранния следобед... Ама и Митко е майстор на турското кафе... Затова и го наричам Митко ефенди с ударното кайве... машаллах...
Като се усетя, че ми минават конвулсиите от силното турско кафе, установявам, че на вратата ми наднича Пепо... С Пепо пием нес-кафе, затова носи две чашки Нескафе-класик. Знае, че съм уморена, и го предпочитам по-рядко, за да навлезе по-бързо в кръвообръщението ми... Наистина навлиза бързо - разтреперва ме за кратко и докато се усетя, че съм пила кафе, ефекта му вече е минал... Затова си му казвам просто Пепо Нес-куйк-а...
След работа ме чака комшията Сашо. Със Сашо свикнахме да пием по кафенце след дългия работен ден. И то не какво да е, а ирландско. За повдигане на тонуса и доброто настроение, а и за отпускане на кръвоносните съдове... Огнено е това кафе - ирландското, отпускащо... разлива се бавно по вените ни, запалва телата, кръвта, събужда неочаквани желания... Комшийката е на работа до късно, но пък останалите комшии бягат всяка вечер по стълбите, крещейки с пълно гърло: "Бягайте! Земетресение!!!". Добре, че със Сашо земетресения не ни плашат... нищо, че всичко около нас се тресе - ние си допиваме с наслада ирландското кафе - до капчица... Затова си му и викам - Сашо Ирландеца с огнения бокал...
Понякога на прибиране ме среща Ваньо. С него сме съученици и добри, стари приятели. Винаги когато се видим радостно възкликва:
- Миле! Откога не сме се виждали! Айде да пием по едно кафенце... да се наприказваме...
Ще пием, разбира се... как няма да пием... На такава покана отказва ли се?... Нищо, че от приказка на приказка, от лаф на лаф... забравяме за кафето и пием друго... И нищо, че напоследък взе да ме среща "случайно" всеки ден... Затова така му казвам - изненадващия Ваньо с дружеското кафе...
Много обичам кафе. Пия кафе по три пъти на ден. Всъщност... пак се обърках - така беше в рекламата. Аз пия кафе най-малко по пет пъти на ден... Даже мисля и в това се бъркам - и аз губя точната бройка на кафетата си... И това в нормални дни, а по време на командировки, конференции, заседания и съвещания - статистиката е безмълвна... Такава съм си аз... никога не отказвам нито поканата, нито самото кафе... Още едно никога не ми идва в повече...
Само дето напоследък от толкова кафе започнах нещо да се изнервям... Пристрастих ли се, или ми идват повечко... но факт е, че съм станала някак много нервна... Някак рязка... Реагирам бурно... Онзи ден например - събуждам се, и още сънена чувам моя ме пита:
- Мило, искаш ли да пийнем по едно кафенце?
Направо нервите ми не издържаха и креснах:
- Не стига, че сме женени законно, а сега и кафе искаш да пием!!!
Ама то... от толкова много кафе... как няма да се изнерви човек... ;)