Жълтите ленени пердета са дръпнати. Стаята е полутъмна. Във въздуха се носи нежен аромат на люляк. Мебелировката е оскъдна, за да не натоварва очите и да не създава чувство на клаустрофобия. От включения на малката масичка лаптоп звучи успокояващия глас на Нора Джонс: „Come on in, did you have a hard time sleeping? 'Cause the heavy moon was keeping me awake, and all I know is I'm just glad to see you again“, пее тя и думите й ме обгръщат като копринена завивка. Намирам се на дълга, кожена кушетка, полулегнала, напълно отпусната. Сама. Два часа от седмицата, които мога да отделя за себе си. Далеч от крясъците на децата, от вечното им мрънкане, от карането и боричкането, от пищенето и незменните викове, мамо, той ме ощипа, мамо, тя ми разваля кулата, неее, аз искам колелото, не, тази кукла е моя, тогава няма да си изляза от стаята и няма да ям, и няма да си напиша домашната, от вечните настоявания, че са гладни и след като си останала без мозък да се чудиш как да им приготвиш възможно на ...