На милиметър от пропастта...
И съм на милиметър от пропастта...
Знаеш ли? Онзи град... Местя се в пустинята. Нямам място там. Носи само думи, думи... В пустинята има палми. Има и оазиси. Малко е, но аз ценя и малкото, знаеш...
Музиката разпалва кръвта ми. Убива тъмнината в мен. Ключът сол е малинов компрес за душата ми. Вятърните мелници приветстват новия вятър...
Лежа под палмата. Пия коктейл от настоящето си. Фенерите на спомените са почти угаснали. Мъждукат едва. На милиметър от пропастта...
Излегнала съм се на пясъка. Играя си с мидичките. И всичко е съвсем просто. Вода. Пясък. И нов вятър...
Знаеш ли? В пустинята е красиво. Никога не вярвай на думите на хората, докато сам не се увериш. В оазиса има достатъчно за всички. Но в сърцето си нямаш нищо, дори за себе си. Идваш, разбъркаш добре картите и си заминаваш. С отворен куфар. Измисляш невъзможни сюжети. Представяш се за някого, когото не си. Умело редуваш лицата си. Понякога си в ролята на циник. Или на Дявола. Другият път го играеш тъжен. Сега си в ролята на мълчаливеца. Тя доста добре ти подхожда, признавам. С теб играхме тази игра, не помниш ли? Но на мен не ми пасва. Почвата на тишината ти вече не вирее в мен. Тъжните цигулки заглъхнаха. ... Измисляй следващата роля. Не се прави, знам, че си добър актьор. Изрепетирай за пореден път нерешителността си...
Ах, как обичам топлината на оазиса. Далеч от онзи планински град...
Откривам детелина сред пустинята. На полянката с детелини - змия. Каква ирония, нали? Винаги съм харесвала зеления цвят. И жълтия също. И всеки един цвят. Червеното ми е любимия, знаеш. Само вече не харесвам кафявото. Твърде дълбоко е. Течението води до подводни дупки...
Нотите се разливат по мен. Като сладкото от смокини. Акордите се разтварят в коктейла ми. И сега настоящето ми е красиво. Имам си слънце. И лежа на сянка. Тъмнее само кожата ми...
Фенерите все още мъждукат. Не ги пали с думите си. Защото съм на милиметър от пропастта...
© Есенен блян All rights reserved.
*намиг, намиг*