Шон Стайнмън беше гробар от четиридесет години. Бе "наследил" работата си от своя баща, а той - от неговия и т.н. Имаше малка къщичка на върха на хълма, а гробището се падаше в задния му двор, оградено с нисък каменен зид, от който стърчаха остри метални пръти, чиято цел бе да предпазват покойниците от посегателствата на живите. Шон полагаше всички възможни грижи за гробището, но въпреки това разрухата и упадъкът бавно оставяха своите белези.
Някои от плочите бяха съборени и строшени; плевели се виеха около натрошени каменни късове. Градчето Таркър умираше. Гробището си отиваше с него. А с гробището щеше да си отиде и Шон.
В далечния край на гробището, близо до гората, имаше няколко мъртви дървета току до каменния зид - навеждаха голи клони през металните пръти, сякаш се опитваха да докоснат сухата земя.
Много хора не биха издържали на психическото напрежение да живеят близо до гробище. Тяхното въображение би им рисувало какви ли не кошмарни картини, които биха нарушили спокойния им сън и в крайна сметка повечето биха напуснали града толкова бързо, колкото се бяха нанесли. Хората се страхуваха от гробищата - особено през нощта. Тогава всеки звук - дори и най-безобидното изпращяване на клонка или писък на сова, изглеждат като звуци от отвъдното.
Шон Стайнмън не се страхуваше от мъртвите. Те не можеха да наранят никого. Живите от своя страна бяха способни на много по-ужасяващи деяния.
Шон познаваше всеки звук в гробището. Когато паднеше мракът, идваха совите и някакви други птици - може би чухъли или кукумявки, които пищяха призрачно. От време на време се чуваше силен пукот късно нощем - вятърът беше прекършил  изсъхналите клони на някое от дърветата. Понякога се случваше еноти да се бият между надгробните плочи и току-виж съборили някоя. Друг път вятърът шепнеше призрачно сред изсъхналите дървета. А в топлите летни вечери ниско над земята прелитаха прилепи - не за да възкресяват мъртвите, превръщайки ги във вампири, а за да ловят плодните мушици и рояците комари.
Шон познаваше всеки звук от гробището и не се боеше от него.
         
                                                                ***

Шон отвори рязко очи. Някакъв звук го беше изтръгнал от съня и той се опитваше да разграничи реалността от съня.
"Сигурно са били еноти - рече си. - Тъй ще да е било."
Приготви се да заспи отново, когато звукът се повтори - особен, някак драскащ звук, макар това да не беше най-доброто определение за него.
Шон изруга, стана и разкърши рамене. Проклетите еноти пак правеха поразии в гробището.
Той отиде от килера, отвори го и извади пушката си - доста стара, но пък за сметка на това никога не бе засичала. Върна се в дневната, където бе заспал пред телевизора (в момента на екрана имаше само снежинки) за да вземе фенерчето и ключовете и погледна към големия часовник над скрина.
Два и половина след полунощ.
"Тия пакосници ще ме побъркат" - рече си, навлече палтото си и излезе през задната врата.
   
                                                                       ***

Спусна се по пътечката и навлезе сред надгробните паметници. Звукът отново се повтори и той се спря, опитвайки се да определи откъде идва. Като че идваше откъм западния край. Метна пушката на рамо и тръгна натам, а фенерчето му осветяваше пътечката пред него. В западния край имаше дупка в зида и оттам неведнъж се бяха вмъквали разни животни. Той не смяташе да ги убива. Просто щеше да даде изстрел към небето и да гледа как енотите си плюят на петите.
Ниско над земята се стелеше мъгла, протягаше бледи пръсти и обгръщаше падналите камъни и стърчащите кръстове. Луната беше скрита зад облаци и наоколо цареше пълен мрак, разпръскван от лъча на фенерчето и светлината от къщата.
Звъкът отново се чу и този път Шон го позна. Кръвта му изстина, краката му се подкосиха.
Лопата. Това беше звукът на лопата, стържеща камък.
В гробището имаше някой.
Шон преглътна сухо и ускори ход. Стори му се, че зърна за миг някакво движение в мрака отпред и насочи лъча на фенерчето натам.
Фигурата, приведена над прекатурения паметни се стресна, вдигна рязко глава право срещу лъча светлина, после захвърли лопатата и побягна. Промуши се през дупката в зида с лекотата на диво животно и изчезна в мрака. Шон не успя да разгледа натрапника обстойно, но му се стори, че носи голяма чанта на гърба си.
Бързо. Всичко беше станало толкова бързо, по дяволите!
Шон изруга. Знаеше, че е безсмислено да гони натрапника. С това темпо сигурно вече беше адски далеч оттук.
Поклати глава.
"Хайде да видим какви поразии е направил" - помисли си и тръгна към разкопания гроб.

                                                                   ***

Приближи се и клекна до прекатураната плоча. Прочете надписа:
               
                                                        СЮЗЪН КИЙНЪЛ
                                                                (1969-2007)

Погребението беше преди три дни. Шон за пореден път изруга проклетите копелета, които мислеха, че е забавно да смущаваш покоя на мъртвите, после се изправи, прекрачи изпуснатата лопата и надникна в гроба.
-Мамицатамумръснашиба... - изрече на едих дъх и отскочи назад. После събра последните си сили и се приведе към отворения гроб.
Тялото на Сюзън Кийнъл беше започнало да се разлага, памучната нощница, с която бе погребана, беше на петна и от гроба се разнасяше нетърпима смрад.
Но не това ужаси Шон Стайнмън толкова много.
Ужаси го онова, което "гостът" му беше направил на тялото.
Беше отрязал косата на трупа почти до кожата, липсваха и всички пръсти - бяха отрязани до първата става и на пръв поглед това беше всичко. Но и то бе достатъчно.
Що за изчадие би направило това, за Бога?
Беше отрязал пръстите и косата на покойницата и после се беше опитал да я зарие отново, опитал се беше да...
Шон Стайнмън захвърли пушката и фенерчето, после се присви като ударен в стомаха и започна да повръща.