На прощаване...
НА ПРОЩАВАНЕ…
Вече не помня…
От кога не съм ходил…
От кога, само нощем, насън там се разхождам…
По улици дивни, с къщи алтъни…
Дойде покана!
Сватба!
На мила, прелестна племенница…
Израсна милото…
Порасна…
И… излетя!
И там се изучи, и там… остана!
Отвъд океана!
Там остана, но с нея и спомените за тук... заминали…
И годините си минават…
И се залюбили…
С един, отвъд океана…
И решили сватба да правят!
И тя, разказвала…
Как тук, кога малка била,…
Как сватби се правили…
Как, кога музика засвири,…
Цяло село излиза…
И млади и стари…
Как три дена,…
Музика свири, песни се пеят, хора се вият…
Как, кога засвирят:
„Ела се вие, превива…
мома се рода разделя…”
Как всички плачат…
И какво ли още чадото е разправяло…
Та се дигнали …
И дойдоха!
Сватба да правят!
Такава, каквато в спомените и е останала…
Такава, за каквато тя им е разправяла…
И засвири музиката…
И всички се изправиха…
Мома от къщи ще извеждат…
Мома с род ще се прощава…
И виеше кларнета…
И простенваше акордеона…
И проплакваше цигулката…
И запяха!
„Ела се вие, превива…
мома се, с рода прощава…”
И я изведоха…
И я поведоха…
Към портата…
И там…
Я посрещнаха и изпратиха…
Седем баби…
С черни кърпи забрадени…
На тояжки подпрени…
Пред порутени дувари…
Пред къщи запустели …
И кларнет вие …
И акордеон простенва …
И цигулка приплаква…
И Ела се вие, превива…
И Ела, сълзи трие…
И Ела се…
Не само с рода прощава…
© Иван Стефанов All rights reserved.
