Ти отдавна не си между живите… с теб преживях толкова радост и мъка, и досега понякога, когато съм сама, мисълта за теб се прокрадва и си задавам въпроса “ако...” След 15 години в сърцето ми няма нищо към теб, само избледнели спомени, които сега ще възкреся… в името на теб, на първия, на нашата любов...

Тя завърши училище през 1990г. Беше решила да учи на всяка цена. Предишното лято беше на почивка във Варна и остана запленена от града – беше решила на всяка цена да учи там… Кандидаства, но желаещите бяха много... не я приеха там… от обида изтегли документите си дори без да изчака второ класиране и ги подаде в друг град, в друг институт, където я приеха от раз… бе твърдо решена да не губи година... Ядосваше се на себе си за неуспеха и започна да учи някак си без желание, но все пак една от целите и беше постигната – беше далеч от близките си, самостоятелна и... решена да вземе живота си в ръце... Отначало и беше малко трудно - мъчеше я носталгия по дома, затова използваше всеки свободен ден да пътува до вкъщи, през останалото време учеше в квартирата със съквартирантката си, която за щастие беше и същата специалност, а вечер излизаха по местните дискотеки да се забаляват... Нищо особено като за начало.
Във всеки град си има хора, които са така да се каже “местната забележителност”, които са популярни и харесвани – такива бяха и те – местната групичка танцьори. Всяка вечер по дискотеките те приковаваха вниманието – влизаха със самочувствие, хората ги познаваха, обичаха и харесваха… ние, “новите” в града, бяхме просто възхитени от това, което правеха, бяха млади, красиви и танцуваха невероятно. Всяка вечер някак си очаквахме те да дойдат, това, което правеха наистина беше изумително... Бяха 4-5 момчета и отдалече се виждаше кои от тях са нахакани и самоуверени, кои печелят женските сърца, кои си тръгват всяка вечер придружени от момичета. Направи и впечатление един от тях – винаги беше сам. Беше не много висок – около метър и седемдесет, с къса руса коса… зелени очи (в които и се искаше да потъва...) Лицето му беше каменно, излъчваше някаква гордост и самоувереност, а както в последствие се оказа, просто добре прикрита срамежливост, нежелание да бъде като другите… Момичетата го закачаха, но някак си той стоеше в страни и не позволяваше да нарушават личното му пространство… вечер след вечер тя очакваше да ги види, а когато дойдеха очите и не се откъсваха от него – следеше всяко негово движение, поглед, разговор… питаше се докога това каменно момче ще бъде само...  усети, че от всичко най-много желае да се запознае с него, да се сближи, и дори… нещо повече. Една вечер не издържа и се доближи, сърцето и биеше като лудо, но успя да го попита нещо незначително, на което той отговори едносрично и замълча… Тя го беше наблюдавала много време и знаеше че повече от това не може да се очаква, затова притеснено се опита да завърже някакъв невинен разговор, за нейно учудване момчето не и обърна гръб, нито се отдръпна, отговаряше и с “половин уста” но разговора се получи… от притеснение тя тогава не осъзна, че той също беше притеснен. Когато той тръгна, тя дори се почувства облекчена, а после цяла вечер мислено си преповтаряше разговора, да види дали някъде не е сгрешила, дали неволно не го е отблъснала... Следващите вечери, когато се виждаха, си казваха по едно “здравей” но нито тя, нито той се престрашиха да се доближат един до друг и да се заговорят. Тя продължаваше да изпива с очи  всяко негово движение и знаеше, че той знае това, а той от своя страна, когато срещнеха погледите си й се усмихваше лекичко, тайно и срамежливо.
Дойде осми декемрви – деня на студентите – първият и празник като студентка. С колежките си успяха да организират празнуването в близък до града курорт… валеше силен сняг, беше такъв студ… но нищо не можеше да помрачи празничното им настроение, хванаха си едно такси и тръгнаха да празнуват. Вечерта всички се забаляваха до полуда, настроение, алкохол... само тя час по час излизаше на въздух… нещо и липсваше ужасно, не можеше да се отпусне и да се забалява като другите, започна да се пита не би ли било по-добре ако си бяха останали в обичайната дискотека, а там щеше да е той...  и това и стигаше… мислеше си колко голяма е вероятността той да дойде тук – по това време и на това място... нямаше вероятност, а тя стоеше отвън на студа и снега, и в сърцето й също беше студено...
Изведнъж видя техен познат и се втурна да го разпитва къде са те, дали ще дойдат, той се усмихна леко и отговори, че са в града, в дискотеката, в която ходят по принцип, но понеже е празник и няма хора, им е доста скучно… после добави: “Ако вие сте тук, сега ще отида с такси и ще дойдем всички“. Сърцето й се преобърна, сега стоеше навън на студа, без да и прави въобще впечатление, в сърцето и се беше разгорял пламъка на надеждата… Дойдоха.Той дойде... Непроницаем и горд както винаги… Когато я видя, сякаш трепна, въпреки че знаеше, че тя е там… Съзнанието и беше замъглено от радостта, че го вижда, и незнайно как те се озоваха хванати за ръце, да си говорят отвън, отделно от другите отдадени на радостта, че са заедно, нечуващи и невиждащи веселието на другите около тях… Приятелите му решиха, че е твърде претъпкано и безинтересно за тях и решиха да си тръгват, извикаха го и... Той каза, че трябва да се прибира с тях… тя не можеше да повярва, толкова бързо, толкова малко. За миг попита: “Остани с мен…” но беше твърде рано за това… Тъгата й взе връх над всичко и тя се усети как го целува... Устните му бяха... Неповторими.
- Обещай ми, че ще се видим пак.
– Обещавам!” – усмихна се, този път широко и тръгна.
 Тя не помнеше какво е правила през следващите няколко дни. В съзнанието й бяха само ръцете, които галеха нежно нейните, една кратка целувка и… обещание Нямаше неговия телефон, нито той нейния, нямаше как да се уговорят. След около седмица същия онзи приятел, който ги доведе онази нощ, я намери седнала в едно кафене с приятелки, каза й, че тази вечер те ще бъдат в друга дискотека и тя е канена при тях… Отиде… Всички бяха с момичета, само той стоеше сам. Погледна я сериозно, а тя... Сърцето й биеше лудо… седна до него, разговора вървеше едва едва… другите се забаляваха, а те… стояха, мълчаха, докато тя не издържа… протегна ръка и го погали... а той сякаш само това и чакаше и... я целуна... целуваше я с такава страст, както никоя друга досега. Докато забравиха, че около тях има хора, забравиха къде са, целия свят престана да съществува, те бяха целия свят.
Направи и впечатление, че неговите приятели и се радват много, радват се и за него, че най-сетне е намерил момиче за себе си. След време тя разбра, че единствената причина той да се държи гордо, надменно, студено, е това, да прикрие ниското си самочувствие, срамежливоста си и факта, че се възприема за грозен… за нея беше смешно… та тя беше толкова влюбена.  Нямаха търпение да останат някъде насаме. Това беше момчето, с което тя научи всичко за любовта... А той я обожаваше и боготвореше, тя беше скъпоценност за него, прекарваха всяка секунда заедно в нежност и любов. Не минаваше ден без да се чуят и видят, не се караха – нямаше за какво, той беше ангел за нея – не пиеше, не пушеше, а да погледне друга… просто абсурд!!! От ден на ден се обичаха повече и повече, а останалите вместо да завиждат, се радваха искрено. Те бяха създадени един за друг, взаимно се допълваха, около тях царяха хармония, спокойствие, любов.
След няколко месеца той влезе в казармата. Около нея беше празно, хората не я възприемаха без него. Отиде на свиждане за клетвата. Още не осъзнаваше колко силно и липсва той. Не можеше да учи, не излизаше, липсваше и. Скъсаха я на един изпит, после на втори, на трети… оказа се, че трябва да повтори годината… През лятото се върна при родителите си… изтърпя около месец… не можеше без него… За щастие (или нещастие) го преместиха в казармата в родния му град – там, където учеше и тя. Независимо че трябваше да изкара ваканцията, без да дава обяснения тя си събра багажа и отиде там… намери си първата работа… за да е близо до него… Всяка свободна секунда тя бягаше до другия край на града, на свиждане... дори когато стоеше с часове и се струваха секунди, всяка възможност да го види беше за нея парченце щастие. Работата и беше тежка – на три смени – работеше се и през нощта, извън града, караха работничките с автобус... почивки нямаше…  а когато трябваше да се прибере, тя отиваше пред портала и молеше да извикат нейния любим. Реши, че няма да може да изкара дълго така и си потърси друга работа – от старата не и платиха нищо – била в пробен период… новата работа също беше тежка, но поне в града и само една смяна - така щеше да има време и да работи, и да спи, и да се вижда с него. Той също използваше всяка възможност да излезе да се видят… дори понякога бягаше.
Квартирата и беше в центъра на града – стаичка с тераска, на втория етаж, с хазяи… за да не звъни той, си имаха сигнал – той хвърляше малки камъчета по прозореца. Колко сладък беше за нея този звук… потропване на камъчета по стъклото. Една нощ (това тя никога няма да забрави, докато е жива), тя спеше, когато камъчетата затропаха по прозореца едно след друго… пак валеше сняг, студено. Полусънена, тя веднага изскочи на тераската и... Някой и подаде пушка. Беше избягал от караул, с пълно бойно снаряжение… за да дойде за малко при нея, да са заедно и да се стоплят взаимно. Животът и се състоеше в моменти като този, кратките  мигове, когато са заедно – мигове на откраднато щастие…
За новогодишните празници се прибра в къщи. И без това нямаше да могат да са заедно, а и трябваше тези дни да е в цикъл... така и не дойде... с настъпването на 1992 година тя разбра че е бременна. Колкото и да се радваше толкова и страдаше, вътрешно в себе си знаеше, че... момента е неподходящ. Първото нещо, което направи като се върна, беше да иде на лекар – второто – да каже на него. Той беше ясен и категоричен: “Аз съм войник, а ти студентка – не можем да си го позволим“... Сякаш попари сърцето й, някъде дълбоко в себе си и тя знаеше, че това е невъзможно, но се надяваше на една негова дума. Не я получи. Страдаше много, измъчваше се, час по час ходеше до казармата, дори той започна да не излиза, защото знаеше как ще протече срещата им. Времето течеше, затова тя, не виждайки друг изход, отиде пак при лекаря и заяви, че ще го маха… казаха и ден и час, къде да плати, какво да носи и... Отиде рано сутринта, с още няколко жени, вървеше след тях като обречена, правеше каквото правят и те, нямаше къде да настанят всичките, затова бяха в стаята по две на легло... колко им трябваше, нали след няколко часа щяха да си тръгнат… белязани като добитък… Започнаха да ги викат една по една, връщаха се, викаха, свити от болка... Дойде и нейния ред. Упойката беше райски газ и тя чуваше… донякъде… после се озова, свита от болка, на леглото и единствената и мисъл беше, че нищо вече не е както преди... После се върна в мизерната си квартира, няколко дни не излезе оттам – на тъмно, студено, дори не ядеше… само плачеше от болка… бяха и казали, че ако кръвотечението не спре до няколко дни, значи има проблем. Тя пак отиде при същия лекар и се оказа, че си е свършил работата наполовина, нямаше място където да не я болеше, за да не се разчува, доктора и каза да отиде вечерта и да мине през задния вход, да си довърши работата... този път без упойка… на месо... когато свърщи, ръцете и краката й бяха вкочанени като на труп. Пренесоха я някак си до някакво легло… не мигна цяла нощ, броеше пукнатините по тавана. На сутринта си излезе оттам, откъдето е влязла – през задния вход на родилното – през майките, които държаха децата си, а тя... Никога нямаше да държи своето... Не му се обади… не отиде повече на работа… не излезе. С дни. Докато той не я потърси притеснен. Тя не можеше да прави друго освен да плаче и да моли… тя беше убила това дете и беше осъзнала какво е направила, молеше да продължат и да имат друго, молеше, докато дъх и сълзи не й останаха, а той си тръгна… отвратен. На няколко пъти тя ходи да го види, обичаше го безумно, но нищо повече не беше същото. Тъгата и болката се бяха настанили трайно в сърцето й, нямаше радост, нямаше нищо... Не беше казала на никой, освен на най-близката си приятелка, но и другите сякаш усещаха, че нещо не е наред, мъчеха се да я развеселят и да я изкарат от депресията… Започна отново да излиза... просто така, да е сред хора, да не седи сама в къщи и да плаче. Един ден я срещна едно момиче, по-малко, още ученичка, покани я на кафе, за да и каже, че тя харесва приятеля й и ще бъде на всяка цена с него. Прималя й. Не знаеше какво да каже, не знаеше има ли сили да се бори... той беше всичко за нея… ако и него загуби.... Какво и остава?... Не след дълго приятелите и я изкараха на дискотека... първото, което видя беше той, а на коленете му – тя. Беше избягал, но този път заради другата. Тръгна си, но не се прибра, вече нищо нямаше смисъл… обикаля улиците… без спомен за нищо. След няколко дни той дойде, за да и каже, че повече не иска да е с нея, че си има нова любов и не иска тя да им се пречка... Тя изпадна в истерия… Той и удари шамар… и си тръгна. Последваха две години на пълен кошмар. През тези години, той се ожени за другата… а тя ги прокле, така, както никога в живота си не беше клела… да нямат деца... отдавна го беше прежалила него, но нероденото си дете – не. През тези години той не забрави за нея, чувството му за собственост го връщаше периодично при нея, съжалил за ината, който прояви, когато тя го молеше, той прекарваше цели нощи с нея, делеше леглото и храната й… както преди… а тя... Загубила всякаква опора от обич, се хващаше за него и вниманието му като удавник за сламка, редеше низ от откраднати от другата мигове.
Един ден тя си тръгна от града. Той знаеше къде да я намери и... не закъсня Дойде, за няколко дни. После тя отиде при него, в друг град, където той временно работеше. После отново той я потърси. След години. Беше започнал да пие. И пуши. Понапълнял. И оплешивяващ. Само зелените очи бяха същите, но погледа… празен. За последен път той дойде рано една сутрин в дома й. Още неизтрезнял, пристигнал предната вечер, и за да не я безпокои през нощта, пил до сутринта. Когато тя го покани, той седна и се разплака. Тя му направи кафе, а той и зададе въпроса, за който беше дошъл. Дали детето е било от него. Тя знаеше, че през годините той и жена му нямаха деца. Сметна отговора за излишен, да от него беше – от него, който така безумно силно обичаше, и който я остави така безсилна и отчаяна, сама… Той плака много. Каза че не живее вече с жена си, не се разбират, а проблема с децата ги е отчуждил още повече. Каза… че за нищо не е съжалявал повече, колкото за тях и тяхното дете, каза... дали ще може да живее с него отново... каза много неща.
Всяка жена, която е изживяла подобна мъка би се радвала на подобно възмездие. Не и тя. Отговори му кротко да си върви и никога повече да не се връща. Край. Стига толкова. Тя си има собствен живот – да я остави да си го живее. После единственото, за което си мисли няколко дни беше, че навремето е извадила късмет. Невероятен. Той се беше променил… тотално, вече не беше онова момче, с което бяха двете половини на едно цяло… беше никой.
Все още предишните и приятели не са я забравили. Тя беше и е хубав човек, за който си струва да си спомниш, и на който да се обадиш, поне веднъж в годината да чуеш как е. След онази последна среща тя се омъжи, остави миналото зад себе си, роди си детенце. Когато се чуеше със старите си приятели неминуемо питаше как е той… казваха и че пие... После, че е започнал да взима наркотици... че нещо е превъртял и е пропаднал изцяло. Един ден, съвсем случайно тя разбра , че се е самоубил. Не знаеше как и къде, затова започна да търси и други познати, които да и кажат какво се е случило... обясниха й. Ужасна трагедия. Вече го беше изхвърлила от живота си и от мислите си… но я заболя, много силно. Няколко дена само за това мисли, не спираше да си задава въпроса “Ако... ако тогава не се бяха разделили, какво би станало?…” Измъчва се няколко дни… После спря. Нямаше смисъл.
Човек сам кове своята съдба. Решенията които взима го водят в някаква посока, която той лично си е избрал. Живота ни изненадва непрекъснато, но човек винаги трябва да има сила и воля да продължи започнатото. А ако вижда, че пътя му го води в грешна посока – да намери сили да спре, ако трябва да се върне назад, и да продължи, започвайки отново. Никой не трябва да обвинява себе си за грешките на другите, и никой не трябва да вини другите за своите собствени грешки. Каквото и да ни се случи, трябва да знаем, че винаги ще има утре, и да се надяваме, че ще бъде по-добро от днес… Трябва да не спираме да опитваме, каквото и да ни струва това… и да сгрешим… или да се научим да живеем с грешките си, или да се опитаме да ги променим… защото единственото непоправимо нещо в този живот е... смъртта. Само живота показва кои са силните, успелите… а да си успял в живота не винаги означава да си забогатял, а понякога просто е достатъчно да си направил нещо добро, да оставиш следата на доброто след себе си… и хората с това да те запомнят. И не на последно място ти самия да си доволен от това как си живял – е, да, казваш си – направих грешка, но с нищо не мога да я променя, важното е да не трупам грешка след грешка, а да успея да живея в мир и спокойствие, с другите и със себе си. Животът е велик... живейте го както трябва.

 …