На пътя

Изскочи изведнъж. Видя я в последната минута. Беше като цветно петно на пътя. Знаеше, че колкото и бързи реакции да има, не може да я избегне. С всичка сила натисна педала на спирачката. Колата се разтресе, гумите изсвистяха по асфалта. Сърцето му заблъска силно в гърдите, главата му забуча.

От два часа шофираше безцелно. Не знаеше къде отива и не го интересуваше. Беше му все едно къде ще стигне, щом не можеше да е там където иска да бъде. Отдавна бе напуснал магистралата. От дълго време караше по второразреден път, по който не се виждаха табели или, ако имаше такива, той не ги бе забелязал. Не забелязваше и автомобилите, с които се разминаваше. Гледаше само пътя напред и караше.

Не усети удара, но знаеше, че я е блъснал. Просто нямаше как да я избегне. Никога спирачният път не му се бе струвал толкова дълъг. Най-после колата спря. Не смееше да слезе. Знаеше какво ще види там – тялото на момиче, чиито живот бе отнел. Не му се беше случвало досега. Но беше свидетел на катастрофи и знаеше как изглеждат жертвите на пътнотранспортно произшествие. Стискаше волана толкова силно, че пръстите му побеляха, облегна чело на ръцете си и зачака. С част от периферното си зрение видя тълпата, която се събираше отстрани на пътя. В далечината се чуваше приближаваща полицейска сирена. Явно някой вече се бе обадил. Беше сигурен, че я е убил, затова не си направи труда да слезе и да провери. А и не видя някой от събралото се множество да се спуска към нея, за да й окаже първа помощ.

Какво ще прави сега? Как ще живее с това? Знаеше, че по всяка вероятност ще отиде в затвора, но му беше все едно. По-страшно беше чувството за вина. Знаеше, че съвестта му ще го измъчва докато е жив. То пък един живот. За него той загуби смисъл преди малко повече от два часа, когато жената, която обичаше с цялото си сърце, каза „Да” на най-добрия му приятел.

Между ударите на сърцето си долови други, някак си далечни и глухи.Опита се да се концентрира, но му беше трудно. Шумът в главата му се засили. Ударите ставаха все по-настоятелни. Изведнъж разбра. Някой чукаше по стъклото му. Явно полицията вече беше пристигнала.

Вдигна глава към вратата и помисли, че му се привижда. Затвори за миг очи и пак ги отвори. Там стоеше тя, момичето, което блъсна. Беше като цветно петно на стъклото му. Млада, красива и... жива. Тропаше по прозореца и говореше нещо. Не разбираше думите й. Всъщност не разбираше нищо. Беше убеден, че я е блъснал. Как така е успяла да премине толкова бързо.

Сърцето му прескочи няколко удара. Силна болка го преряза от ляво, ръката му изтръпна, дишането му се затрудни. Искаше да отвори колата и да слезе, но не можеше. Искаше да чуе какво му казва момичето, но не можеше. Искаше да си поеме въздух, но и това не можеше. Очите му се затвориха и главата му клюмна на седалката. Когато пристигна линейката, той вече беше в безсъзнание. Лекарите установиха инфаркт и го откараха.