На раздяла

Беше тъмно. Улицата бе осветена единствено от няколко улични лампи. Небето сякаш всеки момент щеше да се стовари върху земята. Сенките на дърветата се бяха надвесили като призрачни фигури, чакащи своята жертва. Пустота и студ...

 В далечината се виждаше малка къща. Изглежда че някой все още не бе успял да заспи в този късен час - едно момиче се показа иззад прозореца. В очите й се виждаше тъга, беше страдала много... въпреки петнадесетте си години, тя изгллеждаше зряла. По бузите й личаха следи от сълзи. Сякаш някой бе откраднал радостта, щастиеото й... сякаш някой бе откраднал сърцето й. Въпреки всичко беше много красива.

 Тя се загледа в далечината. Може би чакаше някой? Може би се надяваше, че този някой ще дойде да я успокой? По улицата обаче не се показа никой. Беше мрачно и тихо. Единствено шумоленето на листата разкъсваше тази тишина. Изведнъж се чуха стъпки – някой идваше. Да, точно така – някой идваше да я посети. Почука се на вратата. Момичето съвсем тихо се приближи до вратата:

-         Кой е? – попита с надежда тя.

-         Аз съм! – чу се мъжки глас.

 Момичето явно позна гласът и отвори вратата. Пред нея застана едно младо момче – висок, строен – мечтата на всяка девойка. Тя го покани вътре и двамата седнаха на дивана. Той нежно я целуна, но тя се отдръпна:

-         Кажи ми... защо ме напусна? Защо? Защо сега се връщаш и ме целуваш след онова, което направи? Нима мислиш че ще ти простя?! Не... сега пред теб не седи онова наивно дете, което беше лудо по теб. Сега виждаш жената, в която се превърнах след неуписуемата мъка, която ми причини...Ти ме направи такава. Да – наистина ти ме научи да обичам истински, ти ми даде своята любов.. или поне така си мислех. Но и същият ти ме накара да страдам.

  По лицето и се търкулна сълза. В главата и се редуваха толкова много въпроси, чийто отговори бяха също толкова неясни.

-         Никога не съм искал да те нараня – прошепна той. – аз просто... незнам, наистина незнам какво ми стана. Аз не Я обичам, обичам само теб. Онова беше просто една авантюра. Незнаех какво правя... аз... – той замлкъна.

-         Замълчи. Не искам повече лъжи, писна ми от всичко – от този фалш! Както искаш го наречи. И аз те обичах, да.. Но след като махна маската си, маската на лудо влюбения в мен мъж, след като разкрих истинския ти образ... вече не. Върви си...

 Момчето стана. Разбра че вече всичко е свършено. Погледна я с надеждата, че все още може да му прости. Но не... – тя бе решила. Той отиде до вратата. През сълзи тя викна подир него:

-         Обичах те... наистина те обичах. И може би никога повече няма да обич друг така, както обичах теб.

 Той чу думите й, но не се обърна. Нямаше връщане назад. Тя гледаше към пода, сякаш неискаше да повярва на случилото се. Чу само как вратата се затвори. Със нея, се затвори и сърцето и. Никога повече не можа да обикне друг толкова искренно, толкова чисто...