На ръба на скалата

А вятърът весело си играеше с косите й.
Напред се виждаха само гонещите се вълни. Чайки кръжаха под безоблачното синьо небе, а слънцето пръскаше топлите си лъчи. Застанала почти на ръба на скалата, тя съзерцаваше красотата на деня. Тук нямаше крясъци, вой на сирени, дим; нямаше ги онези забързани непознати лица от улиците. Как само три неща могат да изпълнят душата ти.
Дали наистина в природата човек намира спокойствието?
                                                                   ***                                                      
И ето, че пак беше на ръба на пропастта, осъзнала толкова много неща за живота и себе си. Неща, които се боеше да изрече дори на ум, но ги усещаше. Бе напълно сигурна в неизказаната правота. Сега стоеше на ръба на скалата, напълно готова да хвърли в бушуващите вълни всичката болка и страдание, което като зла шега сама си бе причинила.
Когато си тръгна, знаеше, че повече никога не ще се върне тук, защото никога вече нямаше да позволи на съзнанието си да натрупа толкова болка.
                                                              ***
Стоеше и гледаше в нищото. Отново бе дошла на ръба на скалата, но този път морето и небето се сливаха в едно голямо сиво петно. Слънцето не светеше. Тя не се разкъсваше от угризения, че вече много пъти си бе обещавала да не идва никога повече тук. Но вътрешно знаеше, че само на това място може да възстанови баланса в себе си. Именно тук, защото природата, така идеално балансирана, може да възстанови и нея самата.
Сега обаче бе вперила поглед в нищото. Трудностите в реалния живот най-накрая я бяха завладели напълно. Поне не мислеше сега за тях. Просто се бе изключила. Нито едно от сетивата не функционираше, за да се предпазят, може би.
Някъде много далеко се чу плисъка на вълни. Нищото се разтваряше под топлите слънчеви лъчи. Природата се бе пропила с мириса на море. За миг тя зърна реещи се в небето птици.
Картината постепенно придоби ясни очертания. Привичната красота я обгърна. Тя рязко пое въздух, като удавник, изплувал след дълга борба за живот. Обърна се и пое по пътя...

--------------

Случайно попадна на мястото, което бе посещавала толкова много пъти. Бяха минали години. Някой каза, че знае страхотно място, качиха се и ... ето че стоеше на същият този ръб обзета от решимост.  Погледна към приятелите си ... никой не знаеше за нейното място. Усмихна се. Толкова бе малка в сравнение с природата пред нея. Беше същото,  но толкова различно. Брега бе друг, камъните изглеждаха толкова променени, а някога бяха така величествени. Слънцето топлеше все така ярко, а  плисъкът на вълните бе толкова зареждащ. Стоеше и гледаше в безкрая. Спомени нахлуха, но нищо не болеше както преди. Беше толкова зашеметяващо. " Идвах тук, за да оцелея" помисли " И оцелях за да дойда тук". Усмихна се, защото бе успяла :)