Прекрасно. Невероятно. Уникално. Всички тези думи описват онази целувка. Наистина, как изобщо съм се усъмнила в него дори за момент? Той е перфектен. Единственият проблем беше, че малко се страхувах някой познат да не ме види и изпорти на нашите, защото все пак живея в малък град и всички се познават. След известно време, останали без дъх, се откъснахме един от друг. Никой не обели и дума, то и не можехме, стояхме един срещу друг и се гледахме. Трябваше да решим къде ще ходим, до влака му имаше 3 часа.

     - Къде ти се ходи? – попитах го.

     - Където кажеш, важното е, че най-после сме заедно. – каза той и хвана ръката ми. – Но се надявах на едно специално място.

     - Къде? – чудех се какво е намислил.

     - Отвори калъфа.

     Отворих го, беше малък, какво ли може да се побере вътре, освен телефон? Бръкнах вътре и на дъното напипах няколко малко пакетчета, приличаха на бисквити. Извадих ги и очите ми се разшириха от удивление. Не бяха никакви бисквити, а презервативи. Чудех се как да реагирам. Ама той сериозно ли? Гледах ту него, ту презервативите.

     - Това някаква шега ли е? – попитах, вече възвърнала умението си да говоря.

     - Каква шега? – той се приближи – Защо не отидем у вас и не се позабавляваме малко?

     - Моля? – издърпах ръката си от неговата.

     - Е, не бих тоя път за нищо. – приближи се повече – Не се дърпай. Хайде, ще бъде забавно.

     - Какво ти стана изведнъж? – започнах да отстъпвам назад. Огледах се, нямаше хора на гарата. Сериозно ли? Къде отидоха всички?

     - Нищо не ми е станало. – той направи две големи крачки и беше точно пред мен – Хайде, Дани. – хвана ме за раменете, опитах се да се дръпна, но той ме стискаше много силно – Не бягай, нищо лошо няма да ти направя.

     - Махни се от мен, говедо. – изтръгнах се от хватката му.

     Запратих по него подаръчетата и хукнах да бягам към изхода. Трябваше да мина през едно помещение, за да изляза на автобусната спирка. Влязох вътре и се огледах, отново никакви хора, дори касиерката беше излязла в почивка. В очите ми напираха сълзи, през стъклената врата се виждаше, че няма нито един автобус. А ако тръгне след мен? Къде ще бягам? Гарата е далеч от града. Никого не познавам в тази част на града, няма къде да се скрия. Обърнах се в посоката, откъдето бях дошла, и видях, че тръгва към мен. Ами сега? Какво ще правя? Бях готова да се строполя на пода в несвяст, когато чух познат глас.

     - Дани? – се чу зад мен. Обърнах се рязко и видях братовчедка си Никол да стои пред мен.

     - Ники, слава богу, Ники. – прегърнах я силно и междувременно сълзите ми потекоха – Как ме намери? Как разбра, че съм тук? Как научи за това? – задавах въпросите си бързо, почти в истерия.

     - Аз дойдох да си подновя картата. – звучеше объркана – А ти какво правиш тук? – дръпна се от мен и ме огледа – Защо плачеш? Какво се е случило? – зачервеното ми лице контрастираше с белите дрехи, приличах на мартеничка.

     - Аз направих нещо лошо, не трябваше да го правя. – плачех с глас и се строполих на пода.

     - Разкажи ми какво се случи? – тя дойде до мен, вдигна ме от пода и ме сложи да седна на една от пейките.

     - Преди няколко месеца аз… – правех паузи, за да си поема въздух – … се запознах с едно момче по интернет… и сега той е тук и иска… нещо от мен, а нямаше никого преди да се появиш. Страх ме е. – не спирах да плача, дори плачех по-силно.

     - Ти какво си направила? – изглеждаше много учудена – Ама ти никога не вършиш глупости, как така?

     - Ами не знам, беше мил и сладък и се вързах. – плачех все по-силно и по-силно.

     В този момент той влезе и се запъти към нас. От страх изпуснах слънчевите си очила, които държах в ръката си, на пода и те се счупиха. Инстинктивно скочих и се скрих зад нея. Въпреки, че беше по-ниска от мен и само с две години по-голяма, Никол винаги ме е защитавала, а е и по-заплашителна и по-отмъстителна от мен. Цялата треперех от страх.

     - Дани, защо избяга? – попита Тео, когато застана точно пред нас – Русата коя е?

     - „Русата” си има име. – отговори му Никол доста жлъчно – А ти кой си?

     - Аз съм Тео и трябва да говоря с Дани.

     - Не, ти няма да се доближиш до нея.

     - Трябва да говоря с нея. Мисля, че стана недоразумение. – той започна бавно да се приближава.

     - Казах, няма да я доближаваш. – тя хвана ръката ми.

     - Само за момент, моля те, която и да си. – той звучеше доста отчаян.

     - Слушай сега Пейо ли си, Лео ли си, не знам там какъв си, и ме чуй много добре, влечуго, само да си посмял да се доближиш до нея, ще изгубиш един орган. И мисля, че знаеш точно кой. – тя ме стисна силно за ръката – Дани, тръгваме си. Автобусът дойде. Ще те изпратя до вас.

     Тя се обърна и ме повлече към изхода. Едвам ходех, но се опитвах да следвам темпото й. Точно, когато отваряше вратата, усетих как Тео ме хваща за ръката и ме дръпва силно към себе си.

     - Пусни я веднага. – Никол звучеше заплашително.

     - Остани. – беше единствената дума, която той каза.

     - П-пусни ме. – смотолевих, гледайки в пода.

     - Не, остани. Погледни ме в очите. Аз съм Тео, същият, с когото си писа толкова много време. Остани. – в този момент той звучеше отчаян.

     - Казах да я пуснеш. – извика Никол, върна се и го изрита силно в чатала. Той изпусна ръката ми и се свлече на пода, скимтейки като ритнато кученце. В един момент дори ми стана жал за него, а Никол ме повлече към автобуса и не изпусна ръката ми през целия път към вкъщи.

Край