Наблюдател

  "Благодаря ти! Без теб щях да съм загубена!"- очите й блестят, слънцето обгръща всеки косъм от прекрасните й коси. Всичко в нея блести и сякаш самата тя излъчва топлина. Топлина, към която искаш да простреш уморените си ръце и да ги сгрееш. Но нещо ги връща назад. Не посмяваш да докоснеш съвършенството й, защото те е страх, че тя ще усети празнотата на душата ти и ще се отдръпне. Ужасена от огромните дупки в черепа, които очните кълба не могат да изпълнят. И там, в душата, става течение- единственото, което можеш да почувстваш, е хладният вятър, който гали лицето ти с безчувствените си пръсти и освежава ума ти. Същият този вятър минава през цялото ти тяло... сякаш си безплътна, завихря се в стомаха ти и отново излиза с ледения ти дъх.
  Нейната кръв е топла, истински червена. Твоята разредена кръв едва поддържа тялото ти живо...
  Затваряш очи, за да изостриш сетивата си- приятно е, защото усещаш. Усещаш полъха, мириса на вятъра, усещаш студа, слънцето... Чуваш колите, минаващи по улицата отдолу и с удоволствие вдишваш мръсните им изпарения. По тротоара отдолу минават хора, които се смеят, млади хора. И ти си млада, но сякаш душата ти е била твърде много години на тази земя- изчерпана, безсилна и спокойна... безстрастна. Изхабена за чувствата на другите, смъртно уморена.
  Това, което караше очите на момичето до теб да се смеят, никога няма да развълнува съзнанието ти, което като разумна машина вече е създало всички причинно-следствени връзки- идеалния алгоритъм, който ти обяснява всичко, вълнуващо другите около теб. Разбираш я, радваш се с нея, знаеш, че никога няма да си позволиш да я предадеш, защото е "най-добрата ти приятелка" и въпреки това не можеш да бъдеш като нея... А толкова ти се иска! Иска ти се да чувстваш като нея, да благодариш като нея, да те боли, както боли нея. Но това никога няма да стане... Не можеш да си спомниш дали някога изобщо си почувствала силна емоция. Може би е по-добре да не се замисляш, защото те е страх от извода, до който ще достигнеш.
  "А, да! За нищо, знаеш че винаги съм готова да ти помогна!"- опитваш се да го изречеш искрено, така както го чувстваш, но от устата ти излиза фалшиво и направено, така както може би е...
  Затова завинаги ще останеш наблюдател- душа, която се възхищава на другите, истинските. Искаш да си безплътна, да се слееш с вятъра, който те докосва, и по същия начин да минаваш през човешките души. Да си открадваш по малко от техните емоции, за да възстановиш в себе си онова което ти е ампутирано... или никога не е било там.