Началото на края (ІІ част ) Мъката, когато проговори
Мъката, когато проговори
Маруся беше седнала на шезлонг в близост до басейна и гледаше в една точка на водната повърхност. Тих ветрец галеше лицето и раменете й, но тя така и не усещаше неговата милувка. Тъжен, много тъжен се оказа нейният живот през последните години. Чувстваше се ужасно остаряла, а беше само на четиридесет. Много вода изтече от щастливите години прекарани в семейството. Тях нямаше никога да забрави, благодарна беше на съдбата, че все пак имаше такива. Като поставеше на везната трудностите и радостите сигурна беше, че първите ще натежат. Вилена беше станала тийнейджърка, учеше в езикова гимназия, не се прибираше нощите и това много я безпокоеше.Григор постоянно беше извън семейството и самотата в големия дом стана нейна постоянна спътница. Пред очите й като по филмова лента се редяха епизоди на мъка и печал. Спомни си за нещастния инцидент и смъртта на свекъра й при автомобилна катастрофа. Един миг на недоразумение и той се беше преселил във небитието, а свекърва й остана тъжна и нещастна зад масивните врати, и не се показа повече навън. Подобна съдба постигна и баща й, Господ го прибра преди да е навършил шейсет, майка й също остана сама, но, за разлика от свекърва й, беше по-борбена, никога не се оплака, на никого не показа страданието си и продължи напред видимо нормално.
Обладана от мисли по Виленка, Маруся съвсем беше забравила себе си. Страхуваше се за красивата си дъщеря, която растеше, бързо изпреварвайки връстниците си и показваше непремерено обществено поведение. Майката не мигваше нощем, докато на разсъмване се прибереше дъщеря й, а дотогава анализираше с часове своя и нейния живот. Въпросите като стрели се набиваха в мозъка й , и всеки отговор беше неясен, размазан, мъчителен. След Вилена беше забременявала, но и тогава не успя да роди тъй мечтания син за Гаврил. Колко много го искаше, душата й копнееше за две деца - Виленка и нейното малко братче. Каката с гордост разказваше на бабите, как ще се грижи за бебето и се вживяваше в ролята на голяма сестра и възпитателка.
След трагичната развръзка реши и смени работата си. Смяташе, че другата среда може би ще оздрави крехката й психика. Майка й съвсем забрави за нея, около развода на сестра й, а междувременно беше починал и техният кум – изпълнителният директор, когото Гаврил на времето заместваше. Събитията се редяха едно след друго – тъжни, мъчителни и непоправими. Когато вярваше, че е придобила имунитет срещу ударите на съдбата, едно закъсняло известие отново я извади от равновесие. Този път сгафил бе Гаврил...
***
В съдебната зала беше седнала на последната редица в края. По молба на Гаврил, тя отиде с него, трябваше да чуе нещо и след като разбере истината, тогава щяха да обсъдят брака си. Не знаеше в какво е замесен, вероятно по служба, но каквото и да е, тя беше негова съпруга, а той неин съпруг, затова щеще да се опита да го подкрепи.
Отсъстваше много, но и тя не проявяваше интерес към неговите ангажименти, а може би трябваше, може би е имал нужда от нея...
Гаврил го съдеха за бащинство. Ищцата беше майката на неговия син, когото отказвал да признае.
- Колко години имахте интимни отношения с госпожа...? – чуваше гласът на съдията.
- Пет – Гаврил даваше лаконичен отговор.
- Защо не искате своя син?
- Трудно ми е да отговоря, не се чувствам като негов баща...
- Запознати ли сте с теста за бащинство?
- Да и съм готов да плащам издръжката, определена ми от уважаемия съд.
- Последна дума на подсъдимия?
- Съжалявам за случилото се, признавам се за виновен и ще оказвам финансова подкрепа на майката на детето до навършване на неговото пълнолетие.
Съдията прикани присъстващите да излязат от залата, след което щяха да бъдат поканени да чуят присъдата.
Маруся се надигна, олюля се, пое дълбоко въздух и се насочи към отворената врата. Не знаеше какво да каже, страхуваше се силите да не я напуснат до края на съдебното заседание. Имаше нужда от някой, който да я подкрепи, но кой? Защо ли след толкова време се сети отново за Здравко. Може би подсъзнателно винаги е разчитала на неговата подкрепа.
Някой я притисна до себе си. Тръпки я побиха, усети болки по цялото си тяло, но те бяха нищо в сравнение с болката, която беше изпитала преди броени минути. Мъката й нямаше измерение, чу глас да казва в ухото й:
- Аз нямам съпруга за напускане и ти няма да ме напуснеш, нали?
- Мда... - дрезгаво чу гласа си да казва.
Нищо повече не попита, не беше чула нито разкаяние, нито извинение от Гаврил. В едно беше убедена - че техният брак е непоклатим и съпроводен с много мъка, която някога щеше да проговори.
Трябваше да започне поредното начало. Гаврил - с дъщеря и син, тя - негова съпруга, която отчаяно се бори със следващото предизвикателство в живота, да излезе от шока и се приспособи към новите реалности.
Следва...
© Димка Първанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря Ани, животът е низ от събития малки и големи.Старая се да ги описвам по свой начин, след което заедно да анализираме и се учим от грешките...С обич Дими!
-
Дими,
Ще ми бъде трудно да се разделя с Маруся. Свикнах с твоята героиня, тя е олицетворение на множеството български жени,натоварени с куп проблеми. Във всеки епизод намирам частица и от своя живот,но ти имаш смелост да напишеш за всичко това, което другите премълчават и се крият зад разни фасади.Чакам с нетърпение не се бави моля те... -
Нели, Мари, Диди,
Благодаря ви за коментарите. Хубаво го е казала Диди "Бог да е с теб",всички имаме право на избор, независимо от положението в което се намираме.Какъв път ще избере моята героиня предстои да разберем в следващите епизоди. С обич Дими -
Понякога ударите в живота следват един след друг, без човек да може да поеме дъх... А всеотдайността често среща самота, вместо взаимност и тогава ни остава само Бог! Поздрав, Дими и Бог да е с теб!
-
Следя развръзката.Има много емоционални моменти. Научила си се да пишеш образно. Продължавай.
С обим Маги -
За момент помислих, че е финал, Дими... Но после се сетих за началото след края ... Всеки край е ново начало независимо дали искаме или не ...
-
Веси,
Животът продължава с него и житейските човешки драми. Продължавам с историите на моята героиня Маруся, защото те са живото отражение на днешния ден. От тук и за позитивите и негативите на обществото в което живеем, за двойният стандарт, за отношенията между хората,за любовта и раздялата,за доброто и злото и още и още докато свят светува. Аз обичам Маруся и не ми се разделя с нея.Благодаря,ти че все още моята героиня не ти е омръзнала и сме заедно. С обич Дими -
Имам чувството ,че няма да има край...
И така да е...-все по-интересно ще става...
Поздравления отново!!! -
Роси, Веси, Марти - БЛАГОДАРЯ ВИ!
Дарявате ме с нещото, което няма цена - обич! Точно от това имам нужда най-много.
Поздрави от мен и пожелания за всичко най-хубаво, което бъдещето би могло да ви донесе. -
Дими, липсваше ми! Всеки път, когато чета всяко следващо продължение си мисля, че няма какво по-лошо да се случи...
Мъчно ми е не само за героите. Цялото ни общество е станало такова, че всички се затваряме зад дебелите стени на домовете си, самоизяждаме се от собствената си мъка и живеем, някак насила живота си.
Страшно ми става, че това, което чета (и тук,и по принцип), отдавна не е само история от книгите, а е грозно и болезнено отражение на истината.
Много сила се искам да пишеш за това, а не да го премълчаваш и да го гледаш отстрани.
Ръка ти стискам, Дими, за това, което правиш!
И все пак се надявам...не всичко да е загубено и хората, семействата и любовта да бъдат отново това, което са били някога...всъщност не толкова отдавна! -
Поздрав!
-
Веси,
Благодря,че не си ме забравила. Повече отсъствам и при най-малката възможност прочитам по нещо. Доколкото за съдбата на Маруся имам повече от един вариант и т.к не съм наясно със себе си съм в застой... С обич Дими -
Уви, оказах се лоша пророчица за съдбата на Маруся, но тя е от лирическите герои, които търпят развитие в бурите:
"А он, мятежный, ищет бури,
Как будто в бурях есть покой."
Лермонтов
Комплименти за интригуващото повествование, Дими!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
