Началото на края (ІІ част ) Мъката, когато проговори

    Мъката, когато проговори

       Маруся беше седнала на шезлонг в близост до басейна и гледаше в една точка на водната повърхност. Тих ветрец галеше лицето и раменете й, но тя така и не усещаше неговата милувка. Тъжен, много тъжен се оказа нейният живот през последните години. Чувстваше се ужасно остаряла, а беше само на четиридесет. Много вода изтече от щастливите години прекарани в семейството. Тях нямаше никога да забрави, благодарна беше на съдбата, че все пак имаше такива. Като поставеше на везната трудностите и радостите сигурна беше, че първите ще натежат. Вилена беше станала тийнейджърка, учеше в езикова гимназия, не се прибираше нощите и това много я безпокоеше.Григор постоянно беше извън семейството и самотата в големия дом стана нейна постоянна спътница. Пред очите й като по филмова лента се редяха епизоди на мъка и печал. Спомни си за нещастния инцидент и смъртта на свекъра й при автомобилна катастрофа. Един миг на недоразумение и той се беше преселил във небитието, а свекърва й остана тъжна и нещастна зад масивните врати, и не се показа повече навън. Подобна съдба постигна и баща й, Господ го прибра преди да е навършил шейсет, майка й също остана сама, но, за разлика от свекърва й, беше по-борбена, никога не се оплака, на никого не показа страданието си и продължи напред видимо нормално.
Обладана от мисли по Виленка, Маруся съвсем беше забравила себе си. Страхуваше се за красивата си дъщеря, която растеше, бързо изпреварвайки връстниците си и показваше непремерено обществено поведение. Майката не мигваше нощем, докато на разсъмване се прибереше дъщеря й, а дотогава анализираше с часове своя и нейния живот. Въпросите като стрели се набиваха в мозъка й , и всеки отговор беше неясен, размазан, мъчителен. След Вилена беше забременявала, но и тогава не успя да роди тъй мечтания син за Гаврил. Колко много го искаше, душата й копнееше за две деца - Виленка и нейното малко братче. Каката с гордост разказваше на бабите, как ще се грижи за бебето и се вживяваше в ролята на голяма сестра и възпитателка.
     След трагичната развръзка реши и смени работата си. Смяташе, че другата среда може би ще оздрави крехката й психика. Майка й съвсем забрави за нея, около развода на сестра й, а междувременно беше починал и техният кум – изпълнителният директор, когото Гаврил на времето заместваше. Събитията се редяха едно след друго – тъжни, мъчителни и непоправими. Когато вярваше, че е придобила имунитет срещу ударите на съдбата, едно закъсняло известие отново я извади от равновесие. Този път сгафил бе Гаврил...
***
В съдебната зала беше седнала на последната редица в края. По молба на Гаврил, тя отиде с него, трябваше да чуе нещо и след като разбере истината, тогава щяха да  обсъдят брака си. Не знаеше в какво е замесен, вероятно по служба, но каквото и да е, тя беше негова съпруга, а той неин съпруг, затова щеще да се опита да го подкрепи.
Отсъстваше много, но и тя не проявяваше интерес към неговите ангажименти, а може би трябваше, може би е имал нужда от нея...
Гаврил го съдеха за бащинство. Ищцата беше майката на неговия син, когото отказвал да признае.
- Колко години имахте интимни отношения с госпожа...? – чуваше гласът на съдията.
- Пет – Гаврил даваше лаконичен отговор.
- Защо не искате своя син?
- Трудно ми е да отговоря, не се чувствам като негов баща...
- Запознати ли сте с теста за бащинство?
- Да и съм готов да плащам издръжката, определена ми от уважаемия съд.
- Последна дума на подсъдимия?
- Съжалявам за случилото се, признавам се за виновен и ще оказвам финансова подкрепа на майката на детето до навършване на неговото пълнолетие.
Съдията прикани присъстващите да излязат от залата, след което щяха да бъдат поканени да чуят присъдата.
Маруся се надигна, олюля се, пое дълбоко въздух и се насочи към отворената врата. Не знаеше какво да каже, страхуваше се силите да не я напуснат до края на съдебното заседание. Имаше нужда от някой, който да я подкрепи, но кой? Защо ли след толкова време се сети отново за Здравко. Може би подсъзнателно винаги е разчитала на неговата подкрепа.
Някой я притисна до себе си. Тръпки я побиха, усети болки по цялото си тяло, но те бяха нищо в сравнение с болката, която беше изпитала преди броени минути. Мъката й нямаше измерение, чу глас да казва в ухото й:
- Аз нямам съпруга за напускане и ти няма да ме напуснеш, нали?
- Мда... - дрезгаво чу гласа си да казва.
Нищо повече не попита, не беше чула нито разкаяние, нито извинение от Гаврил. В едно беше убедена - че техният брак е непоклатим и съпроводен с много мъка, която някога щеше да проговори.
Трябваше да започне поредното начало. Гаврил - с дъщеря и син, тя - негова съпруга, която отчаяно се бори със следващото предизвикателство в живота, да излезе от шока и се приспособи към новите реалности.

Следва...