Началото на пътя - изпуснати мисли
Гарата...
Оттук започват и свършват всички пътища, всички мечти, всичко... Сивата ù схлупена постройка се откроява на фона на искрящото синьо небе. Странно. Това небе е януарско, а така примамливо блести, сякаш май е почукал на прага ни.
И какво от това?!
Питам сама себе си.
Железните ръце на трамвая ме повеждат нататък и приглушено ги чувам как си шептят: трак-трак-трак... Тези гласове ме побъркват...
Гарата... Ясно виждам сивата и схлупена, тъжна постройка – грозна, толкова грозна... Безчувствената ù утроба побира в себе си целия грохот на този град, мириса му, студенината му...
Тук, насред тази купчина от метал и техника, насред началото и насред края на нашия град, започва и тази история.
Влакът спрял, отворил вратите си като длани, изсипващи пясък, разпръсква насъбраната в него маса. Пътниците се блъскат в стремежа си да се откъснат по-бързо от стоманената му прегръдка и да поемата по заледените ръкави на тротоарите.
Пак е януари.
Но не е сега.
Отдавна е.
Аз минавам през тъмния подлез, огрян от накичените витрини – никакви, грозни, неподредени, ала софийски. Глъчката ме поема. Настървеното бързащо и вечно затичано стадо ме стряска.
Влакът?
Вагонът?
Часът?
Къде сте?
Всеки търси неистово, безогледно, и бърза за някъде.
За къде ли?
Студенината на сградата ме плаши. Никой не познава другия, никой не иска да знае за другия... Всеки е сам... дори сред тълпата. Колко самотници видях само в един миг?! Колко лица без изражения – бледи, бързащи и студени... Дали бяха измръзнали от тънкия вятър, преброждащ наоколо? Не. Те просто бяха такива – безчувствени, като статуи, само дето можеха да се движат.
А аз чувствах.
Във въздуха витаеше нещо, ала не знаех какво. Усещах го. То не беше някакъв аромат, нито беше звук. Беше нещо различно, чувствено, нещо, което те кара да се усмихваш на себе си. Беше мечта. Беше любов. Беше всичко, което липсваше в тази гара, в този град, в тези хора. Аз им носех нещо от себе си. И сигурно щях да им го дам. Само трябваше да го поискат. Аз идвах, за да ги спася от собственото им безразличие. Идвах, за да ги науча да се обичат.
Наивно, нали?!
Даже глупаво!
Днес никой не би различил лицето ми измежду лицата на другите. Сега то е същото – бледо, студено, безизразно...
А можеше и да не е така...
© Хриси Саръова All rights reserved.
