Гарата...
Оттук започват и свършват всички пътища, всички мечти, всичко... Сивата ù схлупена постройка се откроява на фона на искрящото синьо небе. Странно. Това небе е януарско, а така примамливо блести, сякаш май е почукал на прага ни.
И какво от това?!
Питам сама себе си.
Железните ръце на трамвая ме повеждат нататък и приглушено ги чувам как си шептят: трак-трак-трак... Тези гласове ме побъркват...
Гарата... Ясно виждам сивата и схлупена, тъжна постройка – грозна, толкова грозна... Безчувствената ù утроба побира в себе си целия грохот на този град, мириса му, студенината му...
Тук, насред тази купчина от метал и техника, насред началото и насред края на нашия град, започва и тази история.
Влакът спрял, отворил вратите си като длани, изсипващи пясък, разпръсква насъбраната в него маса. Пътниците се блъскат в стремежа си да се откъснат по-бързо от стоманената му прегръдка и да поемата по заледените ръкави на тротоарите.
Пак е януари.
Но не е сега.
Отдавна е.
Аз минавам през тъмния по ...