Aug 10, 2007, 5:16 PM

Надбягване 

  Prose
900 0 3
10 мин reading
 

                                           Надбягване


_____________________________________________________________________


   Слънцето се покатери на покрива на старата порутена сграда и седна, като сви краката в коленете си така, че брадичката му опираше  в тях. Това беше единственият начин да се задържи там горе, тъй като беше прекалено голямо, за да може да стои изправено върху наклонената повърхност, без да се страхува, че всеки  миг някоя керемида можеше да се отчупи и да го повлече със себе си надолу. Естествено, че изправеното положение му даваше предимството да го видят повече хора, но в такъв случай то би било принудено непрекъснато да се старае да пази равновесие, да координира всяко едно свое движение, да стъпва внимателно и да съгласува положението на ръцете с това на краката си. Това създаваше много неудобства, още повече, че слънцето не знеше колко време ще му се наложи прекара там горе.

   И така, слънцето седеше в това положение на покрива, и се беше замислило за нещо свое, а през това време ръцете му, усетили се свободни от контрола на волята, се чудеха какво да правят. Дали от скука или пък от раздразнение, че слънцето ги е оставило безучастни в мислите си, и при това не им е възложило никаква друга странична задача, с една дума въобще не се интересуваше от тях, те започнаха да нервничат. Изпъваха се напред, като опираха лактите си в коленете на слънцето, оплитаха пръстите си, след това отново ги разплитаха; и така няколко пъти, после се сгъваха, увиваха се една около друга. После престанаха да съгласуват движенията си и докато едната се отпусна свободно, сякаш искаше да падне, другата, все още опряла лакът в коленете на слънцето, свиваше пръстите си в юмрук и поддържаше с него брадичката на слънцето, сякаш да го накара да отмести погледа си в друга посока, да го отклони от мислите му. Но слънцето си оставаше с все така блуждаещ поглед, без значение в коя посока гледа, защото осъзнаваше, че не е в състояние да въведе ред в мислите си и отчаяно търсеше нещо друго, което да го разсее от тях, макар и това да значеше да ги остави неразрешени. Беше се отклонило от пътя си, закъсняваше, но отпървом си мислеше, че никой няма да забележи, но още не се беше настанило на покрива, когато видя лицата на минувачите, бързащи за работа, които го гледаха учудено. Първо си помисли, че това е нещо обикновено - те го гледат, за да се разсеят от мисълта за напрегнатия ден, който ги очаква, и това се случва всеки ден, просто то не го е забелязало досега. Но като видя, че очите им си оставаха вперени в него и само страхът да не се спънат или да се сблъскат с някого ги караше да отвърнат поглед от него, разбра, че поведението му със сигурност не е останало незабелязано. Но не се отказа от замисъла си, продължи да си седи както преди, като се надяваше, че скоро целият свят ще забележи отсъствието му и ще спре до сградата, на чийто покрив се намираше слънцето, и ще го повика долу, за да продължи да изпълнява задачите си. Слънцето беше сигурно, че ще се случи тъкмо точно това, и знаеше, че никой няма да му се скара, да не говорим пък да го наказва. Най-много да му кажат да престане с глупостите и да слиза веднага, и без дори да му подхвърлят поглед, само сочейки го небрежно с ръка, с която още държат ключовете си, докато, обърнати с гръб, продължават да изпълняват задълженията си. Само жестът с ръката трябваше да му е достатъчен, за да разбере, че се отнася до него. След това щяха да се отдалечат със забързана крачка, все още въртейки ключовете си в ръка, за да продължат прекъснатите надбягвания.

   А как му се искаше да не обръща внимание на света, застанал под покрива му и викащ му да слезе долу, как му се искаше да остане там горе, насаме с мислите си толкова, колкото си иска, без да го е грижа за нищо; но беше наясно, че още преди да са го посочили с ръка да са  му извикали, то щеше вече да се е изправило, с готовност всеки момент да слезе. Защото светът си имаше задължения и едва ли някой щеше да забележи, че се е случило нещо необичайно. А и слънцето знаеше, че дори и да не се подчини, то никога нямаше да може да се съсредоточи в мислите си, щеше непрекъснато да мисли за света долу, под покрива, приканващ го да слезе и да не се прави на интересно; също така знаеше, че ако от първия път не се подчини, трябва да остане там, докато светът не се предаде и си отиде, а това можеше да трае дълго, и слънцето нямаше да издържи на угризенията на съвестта, на скуката, на болката от схващането, причинено от неудобното положение, и рано или късно щеше да слезе. А това беше много по-позорно, отколкото ако следе веднага щом го повикат.

   Това си мислеше слънцето, докато седеше там горе, на покрива на старата сграда, а долу още никой не се появяваше, изглеждаше, че светът е забравил за него, или пък не му беше нужно слънце. Невъзможно бе необичайното поведение на слънцето да е останало незабелязано, но може би сега бе твърде зает, може би щеше да дойде по-късно, щом намери свободно време...

И така, докато чакаше някой да го повика, слънцето най-сетне успя да остави неразрешените мисли настрана, и не му оставаше нищо друго, освен да продължи да чака. Твърдо отхвърляше възможността да слезе само, още сега, това напълно би обезмислило замисъла му. Искаше се му се, ако не може да му се протиопостави, то поне да накара света да му обърне внимание. Започваше да му става ужасно скучно, за да се поразсее, започна да разглежда обстаноката около себе си. На покрива, вече напълно разбудени, старите комини бяха заели местата си. Те бяха прекалено стари, за да вземат участие във войните и събитията на останалия свят, но въпреки всичко запазваха надеждата, че все някой ден ще потрябват някому, дори и колкото да му услужат с живота си. А времето, през което чакаха да стане нещо, не спираха да обсъждат всичко, което се случваше около тях, или което се беше случило преди, някога, в далечното минало, което засягаше само тях и за което никой в града не си спомняше. Затова и се стараеха да не пропуснат нито една новина, и когато се свечеряваше, се изправяха в цял ръст на покрива, и започаха да следят всичко, което светлината, излъчвана от залеза, прожектираше по прозорците в града, които по това време стояха или отворени, или затворени, или пък леко открехнати, зависи от местоположението им, за да не изпуснат нито един лъч светлина, в стремежа си да прихванат всичко, което се беше случило през деня и да го разгласят на всички. Но напоследък, с настъпването на лятото, интересните събития намаляваха, на всички в града им беше омръзнало да воюват, и войните бяха отложени неизвестно докога, може би до есента, може би до зимата. А може би дори и до по-късно, кой знае, за всеки случай комините трябваше търпеливо да чакат, докато на някой отново му се прииска да воюва и всичко започне отначало.

   Затова и тази сутрин комините не очакваха нищо ново, дори когато най-ранобудните от тях видяха слънцето, седнало на покрива им с глава между свитите си колене, те отначало не знаеха как да реагират, дали да го заговорят и, ако да, как. Но не им се занимаваше да измислят репликите си, още повече, че не знаеха как ще реагира слънцето. Най-накрая решиха да не го закачат, да го оставят така, докато то не си тръгне или пък докато не ги заговори само. Но в началото бяха прекалено смутени от чуждото присъствие, за да вършат ежедневните си дейности както преди. Някои от тях, най-смелите или по-скоро най-любопитните, издебваха момента, когато слънцето се беше отплеснало в друга посока, и плахо, на пръсти се приближаваха до него, навеждаха се, прививаха очи и внимателно го разглеждаха. Чудеха се какво му е, а когато слънцето се обърнеше към тях, те бързо се извръщаха настрана и се правеха, че вършат ежедневните си занимания. Имаше и други, които, отдалечени от слънцето, за да не може то да ги чува, обсъждаха разплено какво да правят с него. Накрая съвсем го забравиха, престанаха да му обръщат внимание, само от време на време му хвърляха по някой поглед.

   През това време слънцето, напук на всичко, което се случваше наоколо, осъзнаваше, че е станало пречка за нормалното протичане на деня, че може би постъпката му е странна и необяснима за другите, а самото то - смешно, но въпреки всичко не смееше да направи нито един жест. Само от време на време повдигаше раменете си, сякаш искаше главата му да потъне между тях, и се молеше комините да забравят за присъствието му и да продължат деня си, както обикновено, все едно го няма. Но друга, по-важна мисъл го занимаваше в момента и го изпълваше с усилващо се безпокойство. Беше станало прекалено късно, светът не можеше да не е забелязал отсъствието му, а никой не го беше потърсил досега, никой не бе дошъл да го повика. Това значеше, че едва ли изобщо някой ще дойде. Нещо повече - щом като няма да дойде, значи на никого не му е потребно слънце. Мина още малко време, слънцето съвсем се отчая, вече дори и минувачите не обръщаха внимание на необичайното му присъствие. Дори и комините се бяха отърсили от първоначалното си учудване, и се занимаваха със своите неща, напълно забравили за слънцето, дори вече не си правеха труда да го поглеждат, провеждаха разговорите и дискусиите си, все едно, че нищо не се е случило. А слънцето, от скука, се колебаеше дали да слезе или да почака още малко, макар че второто му изглеждаше напълно лишено от смисъл, след като никой нямаше до го повика, а и каквото и да наравеше, беше без значение, тъй като никой нямаше да го забележи. За до се поразсее, а и за да си създаде повод да отане още малко горе, то се заслуша в разговорите, които комините водеха помежду си. Заслуша се и тогава за първи път осъзна, че там, долу, същетвуаше един съвсем друг живот, напълно чужд на представата, която слънцето си беше изградило на базата на своите всекидневни  наблюдения от своята висота. За първи път осъзна, макар че и преди беше допускало тази мисъл, но тя му се струваше прекалено невъзможна, за да е истина - а именно - че други вече бяха оставили следите си по местата, които то беше отделило, а себе си, за да мине един ден по тях, други вече бяха извършили делата, с които то се надяваше някой ден да смае целия свят. Разбра, че светът е стигнал прекалено далеч, за да може някой да го настигне, дори и да тича ден и нощ, с всички сили и без почивка, пак нямаше да успее.

   „Невъзможно е - каза си слънцето. - Светът отиде твърде далеч, а аз изостанах прекалено много, и всичките ми усилия ще бъдат нищожни, ако се опитам да го настигна. Но какво пък! Какво ми пречи още сега да се втурна с всички сили напред, без да обръщам внимание дали аз надбягвам някого или той изпреварва мен, просто да бягам, докато, някой ден, не срещна преграда, която няма да мога да преодолея, или пък просто се уморя. И тогава - помисли си слънцето, лицето му придоби решителен израз, а самото то се надигна, изправи се в цял ръст и се усмихна със загадъчна, почти безумна усмивка, - тогава ще тръгна по единствения път, по който няма състезатели, които се надбягват, по който няма да има никой, нито пред мен, нито зад мен, никой няма да ме гони, нито пък аз ще гоня някого".
   Изричайки това, слънцето бавно и внимателно започна да слиза, като преди това хвърли един поглед на света, прострян до безкрайност пред него, и се втурна напред, за да намери пътя, по който един ден щеше да тръгне срещу себе си.


_____________________________________________________________________

© Хотен Зонтаг All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Чудесно
  • Интересен стил,има потенциал наистина.Ако вкараш малко повече действие и разграничиш моментите ще бъде още по-добре.
  • Образно , философско и много майсторски скроено .Много ми хареса .
Random works
: ??:??