... Аз бях никоя, просто обикновеното момиче от оня клас, чието име почти никой не знаеше... Докато един ден започнах да пропадам... надолу и надолу, натам, където няма дъно... и няма как да изплуваш... само надолу. Докато не стигнеш до предела и не можеш повече. Започваш да търсиш изход, а няма. Опитваш се да се върнеш обратно, но не можеш... Иска ти се да не си правил грешката, да не си допускал това да се случи. Започваш да съжаляваш. Сипят се разочарования след разочарования. Решаваш, че това е краят, че няма как да се измъкнеш... В този момент идва той - човекът, който те изважда от бездънната яма, човекът, който ти дава надежди, че всичко ще е перфектно. Доверяваш му се. Вярваш, че той е човекът за теб. Сигурна си, че нищо не може да се обърка и точно тогава *БАМ*... Разбираш, че всичката тази вяра е отишла по дяволите. Този така дълго чакан от теб човек не те чувства така, както ти него... Но този път няма бездънна яма... Има само сълзи, в които можеш да се удавиш. И това са твоите сълзи. Но този път не трябва да чакаш някой друг да ги избърше. Трябва ти точно този човек, който те е накарал да плачеш. Въпросът е дали си достатъчно силна, за да го чакаш или си прекалено смела и ще го забравиш...

Е, аз избирам второто...

Мога да чакам, дори и чакането да няма край...

бай ЯЯЯ  :(