Тичам.

Опитвам се да избягам.

Тичам.

След всяка крачка боли.

Тичам.
Ала приближава...
Дишам...

ала ме задушава.
Времето... лети.

Няма да спре, нито пък аз.

Дали да се откажа?

Мисълта е толкова забранена,

че отказвам дори да мечтая.

Тичам.

Бягам от времето.

Тичам.
Бягам от теб, от себе си.
Тичам.
Бягам от нас.

Крия се.
От спомените... хубавите.
Крия се
от фактите, от себе си.

Чувам единствено дъха си, равномерен. Миризмата на пристигащото лято, лъчите и топлия повей... децата, прахта по улицата... гората, зелена и нова... и всичко това води до една мисъл. Лято, лято, лято... За мен тази дума значи едно: Край, край, край. Дума, отсичаща парче от душата ми в ритъма на всеки дъх, на всяка крачка, която правя, докато...

Тичам.

Всичко се размазва.
Тичам

в надпревара.
Тичам
накъде?
Не зная...
А ти?
Тичаш ли?