Най-краткият път

      Тръгвам, за да се завърна - изнервена и уморена от престорени приятелства, изсъхнали сърца и изхабени думи. В понеделник сутрин автогарата е празна и ръмжи от самота. Двигателите предвещават заминаване, а заскрежените стъкла на автобусите - нежелана слепота. Стоим! Аз - на единия край на света, ти - на другия, и не смеем да се разпознаем. Ще се качим на едни и същи колела, но пътят… Няма как, ще е различен. Отдавна бях забравила как да те гледам в очите, но с красиви необходимости се свиква бързо.
     -Ще се качваме ли?
     -Нека се качим…
     … И после автобусът напусна изхабения град. Заплискаха реки, запляскаха криле на мигриращи птици, заприиждаха събития, села, заводи, хълмове, прелитаха по тъмния асфалт автомобили… А ние с теб ги наблюдавахме от кутията на старото возило. Идеше ми да се обърна и да ти кажа, че в София има една уличка в стил рококо. Такава, с калдъръми и малки остарели къщи. Там като си пуснеш музика, и ехото я отразява във вътрешността ти. Мечтая да те заведа, но знам, че на теб не ти е до такива глупости. Раздираш се от болка, а аз мълча виновно на предната седалка - щастлива съм, че точно ти ми пазиш гърба. Гледам през прозореца жълтите дървета и политам извън. Реалността е невъобразима. Едно, две, три, четири крила, след малко пет и после още… Издигам се високо и алчно размахвам въображенията си. Кой да ми каже, че с крила в повече птицата си пречи да лети и пада. Чакай! Не искам да ме хващаш. Просто гледай.
      Пътят се преполови, а тъкмо тръгнахме. Не вярвам на часовници отдавна. Предпочитам ветропоказатели - и все съм срещу бурята. Между нас цари тишина като пред взрив и съм на косъм да избухна, за да ти даря от животворната си сила… С края на окото си забелязвам, че ме гледаш. Неудобно ти е. Създавам предпоставки да си мислиш, че още те обичам, а ти създаваш свои, за да не забравям, че това буди съжаление в теб. Скоро ще пристигнем. Минава ми една мисъл - да ти кажа, че сърцето ми бие полудяло от наранена надежда. Че до преди час съм вярвала само в способността на Прометей да дарява огън, а сега съм го изхвърлила, за да създам нова митология... И там ще бъдеш ти. Минава ми мисъл… Но я изпускам и не желая да я търся повече. След малко слизаш…
     -Чао.
     -Сърцето ми…- започвам аз, но ти си тръгваш. 
      Седалката зад мен е празна вече. Ако наоколо се подвизаваше някой неприятел, щях да го подканя да ми забие ножа в гърба. Бях мечтала за пътуване като това. От тук нататък мога да поема всичко. Като вода ще изляза от сърцевината на каменната земя, ще се блъскам в търсене на път, ще потека… И в себе си ще се удавя.

     Само веднъж в живота се минава по най-краткия път. Остатъкът - мъчителното пълзене на сърцето към далечината. Стоим! Аз - на единия край на света, ти - на другия, и никога няма да се разпознаем...