Напразно стоях да те чакам.
Цял ден ми беше толкова тихо, защото много ми се искаше с някой да изляза на кафе да си поговорим, или вкъщи да ми дойде някой на гости, но уви. Много жалко, че моят малчо още не може да говори... С моето малко момченце се изпитвахме кой е по-инат!
Много се изтощих да го преследвам и пазя да не направи някоя беля, че на мъничките дечица сега това им е в стихията. Не можах да пипна нищо вкъщи, бях прекралено заета с "малкия юнак". От обяд чакам да стане 19:00 и да си дойде мъжа ми та да ме отмени малко в игрите с маилкият неуморен сладуранчо. Молех се да дойде и да ми помогне за малчо и после... за някои други работи, които са само за между нас си.
Чаках, гледах часовника, но тези стрелки явно бяха решили да си починат малко. Хубава идея, но защо точно сега, когато нямам търпение да си дойде.
И така. Както и да е! Стопи се денят, взе да се свечерява. Преваля 20:00 часа. Доста си почаках, но аз винаги съм така, все когато съм "на зор", няма те отникъде. Това малко прелестно същество ме побърка от тичане. Ако имах километраж на себе си, вероятно щях да го пръсна...
Ти ми се обаждаш едва в 21:00 часа:
- Галка, аз ще позакъснея...
- Брех, навреме се сети да се обадиш... Та аз ти се надявах за 19:00 да си дойдеш, а то вече нощта преваля, ти сега ли се сети да се обадиш.
Естествено, от другата страна ми се затвори. Нямаше "Чао", нито "Обичам те" - нищо!!!
Взех да "чупя пръсти". Стана вече 22 и 30. Сякаш беше на друга планета и поне месец му бе нужен на моя мъй да се прибере, или то ако се налагаше оттам да се прибира,от другата планета, щеше да стане много по-бързо.
Започнах аз да звъня. На моето малко съкровище явно взе да му се доспива, но не се предаваше на съня. Тичаше, риташе топката из коридора, хапваше си солетки и бонбонки и хич не му идваше на ум, че майка му вече няма сили да кихне даже.
От моите жалки опити да се свържа с него/с моето спасение от лудото преследване на малкия палавник/,разбрах, че ще се прибере дългоочакваният ми съпруг едва към 12:00 в полунощ.
Вече от безсилие ми идваше да се застрелям, така ми се ревеше, че ако бях ревнала, щях да надмина Преслав по сила на звука.
И така, стана 11:30 и моят малък "дивак" се предаде най-сетне. Легна и заспа. Докато му кажа "Лека нощ", той милият вече сънуваше.
В 12:00 часа моят мъж си дойде като по часовник.
Прегърна ме и ме целуна, ама от безсилие, какво вече можех да направя с него по нашия въпрос... Ами аз го направих - легнах до него и заспах!!!
© ГАЛИНА ДАНКОВА All rights reserved.
