Нашеницът

   Стоя си значи аз в автобуса и си представям, че вече съм хм... у дома. Гледам срещу мене кого мислите - бай Ганьо. Досущ като него. Онзи - нашеницът. Ех, голям късмет да го видя на живо. Сякаш Алеко Константинов го е извадил от картинката и го е поставил тук, за да му се наслаждават. Голяма работа е туй, бай Ганьо, бе! Не случайно се слави с ганьовщината. Пътува той, с торбата. Сложил я  на колене и какво прави, мислите? Ами вади си от нея орехчета. Чопли ги с ножчето и се озърта някой да не го види.  А най- вече кондукторката. И лап, в устата. Да, ама аз го видях и му се наслаждавах на сладкия апетит. С торбата върху масата, т.е. върху коленете, с ножчето дупчи ли дупчи и чупи. Като го гледах колко сладко си лапва, започна да ми стържи в корема. Стържи та стържи, чак огънчета подскачат в очите ми. А, сега да те видим, Ганьо! Като си лапваш така сладко, преглъщаш ли лесно? Оглеждаш се като котарак, ама май накрая ще те хванат. Криеш се значи, да не те видят?  Ами, много си бил културен, та чак в автобуса си показваш тази култура? Браво на тебе! Какъвто си бил, такъв ще си останеш. Язък, че ако те видят чужденците, ще си рекат: "Вижте го този! Да му се ненагледаш!"

   Продължава си, бай Ганьо да чопли и да лапа, та когато слизах от автобуса, го изгледах така изпитателно, но горкият нали си е културен, не обърна никакво внимание, а продължи да чопли.