Тя помагаше. Обичаше да помага на хората и на животните и на растенията... и на шибаните гъби. И умря. Умря блъсната от един гаден тираджия, на когото преди две години и три месеца беше помогнала. Тя му помогна, за да бъде блъсната... Името и беше Ная.
Още от малка тя не газеше мравките. Не връзваше консервени кутии на котките, за да ги гледа как стресирано бягат, уплашени от собствената си опашка. Не си играеше с кукли... Тя обичаше да чете. Много обичаше да чете някъде в дълбините на гората, която се разпростираше на изток от градчето и. Всички и казваха, че има диви зверове... от които тя би трябвало да се страхува. Вълци, лисици, мечки, караконджоли, самодиви, голямата стъпка, Йети... ако имаше езеро, сигурно и чудовището от Лох Нес щеше да е там. Но тя не се страхуваше. Тя се чувстваше добре единствено в гората... далеч от всички суеверни, изплашени от нищото (което нищо явно беше навсякъде, защото след 20.00 никой не смееше да излезе от дома си) хора.
И така премина детсвото и. В ...