Тя помагаше. Обичаше да помага на хората и на животните и на растенията... и на шибаните гъби. И умря. Умря блъсната от един гаден тираджия, на когото преди две години и три месеца беше помогнала. Тя му помогна, за да бъде блъсната...  Името и беше Ная.

Още от малка тя не газеше мравките. Не връзваше консервени кутии на котките, за да ги гледа как стресирано бягат, уплашени от собствената си опашка. Не си играеше с кукли... Тя обичаше да чете. Много обичаше да чете някъде в дълбините на гората, която се разпростираше на изток от градчето и. Всички и казваха, че има диви зверове... от които тя би трябвало да се страхува. Вълци, лисици, мечки, караконджоли, самодиви, голямата стъпка, Йети... ако имаше езеро, сигурно и чудовището от Лох Нес щеше да е там. Но тя не се страхуваше. Тя се чувстваше добре единствено в гората... далеч от всички суеверни, изплашени от нищото (което нищо явно беше навсякъде, защото след 20.00 никой не смееше да излезе от дома си) хора.

И така премина детсвото и. В едно постоянно замечтано четящо състояние. Колкото се може по-далеч от хората. Те я плашеха. Плашеха я когато беше на 5, плашеха я и когато навърши 15. Не разбираше защо. Но и не се чудеше особено много. Защо да мисли за нещо, което и е безсмислено? Такива и бяха всички останали... безсмислени. Когато навърши пълнолетие, тя реши да направи това, за което си бе мечтала през всичките тези години - да се разкара от това, лишено от развитие, градче.

Каза "ЧАО'' единствено на майка си. Загърби всичко много лесно, без излишни чувства. Единственото, което наистина щеше да и липсва, бе гората. "Нищо! И там, където отивам, трябва да има гора." Но това беше много относително, защото самата тя не знаеше къде отива. Затова реши да не си купува билет и да не пътува с автобус, влак или нещо подобно, а на стоп. В доста от книгите, които беше прочела, главните герои пътуваха на стоп. И понеже тя беше мечтателка, реши да постъпи по същия начин, както в книгите. За да бъде пътешествието истинско пътешествие, с всичките съпътстващи го рискове, изненади и непридвидими обстоятелства.

Само с един сак, в който присъстваха само няколко жизнено важни (за нея) предмета, тя излезе на главния път, който минаваше на около половин километър от градчето. Беше есен и листата от дърветата бяха прошарили пътя с кафеникави отенъци. Лекият вятър, който духаше, повдигаше леко косата и. Цялата картина : тя, пътят, вятърът, косата и, приличаше на някоя реклама на евтин шампоан. Коремът я болеше. Не защото има някакъв медицински проблем, а защото я очакваше... незнайното. В живота и досега всичко и беше подредено. Мястото, от което бягаше, имаше тази специфична атмосфера на строга подреденост. Нищо ново не се случваше. Всичко беше толкова педантично подредено... и сега тя трябваше да започне да живее с нова нагласа. С мисълта за непредвидимото. Това и свиваше корема, но същевременно се чувстваше свободна. Сама и свободна.

***************************************************************

- За къде?

- За където и вие - каза Ная.

- Чудесно! И аз съм в тази посока! Качвай се!

Тя постави куфара си на задната седалка на тази кола, която приличаше повече на каруца с двигател. Но това нея не я интересуваше. Важното бе да се измъкне оттук. След около 10 минутно мълчание той попита:

- Сериозно! На къде сте? - попита шофъорът, който приличаше на   прототип на герой в някоя телевизионна игра за извънземни. Главата му беше голяма... много голяма. Единственото по-зле оформено от главата, беше косата му. Коремът опираше постоянно във волана, но това явно не му пречеше. Зъбите му бяха жълти от евтините цигари, които явно бе пушил цял живот. Дъхът му Ная асоциираше с тоалетните в училището и.

- Далеч оттук - отговори тя.

- И защо така?

- Не задавате ли много въпрси?

- А ти винаги ли на въпрос отговаряш с въпрос?

След този кратък, абсурден разговор, мълчанието пак се настани удобно в колата.

След около 150 скучни километра те пристигнаха в Големия град.

- Аз съм до тук - каза той.

- Добре. Оставете ме където пожелаете... Всъщност ето тук при тази закусвалня е добре.                                                                                                                  

- Както желаеш.

Колата спря пред, на пръв поглед, евтино изглеждащата закусвалня.

- Много ви благодаря за превоза - каза Ная.

- За нищо. Може някой друг път пак да се засечем на някоя магистрала - отговори той с закачлив тон.

Ная направи нужните 20 крачки, които я деляха от закусвалнята, която бе наречена :"Право извитата баница"...