Назад във времето
Когато съм сама с трите любими приятели - кучето, котаракът и морското свинче - сякаш времето спира и се спуска врата. Отварям я и... виждам свят, непознат но същевремено толкова близък по сърце, но защо ли?
Сега ще ви разкажа, мили приятели, какво видях...
Едно малко китно селце, разположено в полите на голямата планина. Колко много хора на едно място, наречено - оброчище. До голям дъб - бял голям камък, като кръст са постлани дълги бели платна. Какво ли няма там - ядене, бъклици с вино и ракия, медовина, бели погачи кравайчета. Момци и моми облечени в бели дрехи. Възрастни жени с бели забрадки и мъже с бели ямурлуци. Хоро се вие, деца играят и деца навсякъде. Но изведнъж откъм хребета на планината долетяха ято черни гарвани, а след тях идваха мъже воини. Високи, руси, с боздугани... Нападнаха мирните трудолюбиви хора... избиха ги! Няма го веч китното селце. Няма го и вековния дъб. Остана само белия каменен кръст.
Вратата се затвори и аз стоях безмълвна, какво беше това?
Отидох на село и потърсих белия каменен кръст, долепих ухо до бялата му гръд и чух говор на много хора. Ехо на една отминала епоха.
Обърнах се и какво да видя - друга врата... отворих я и застанах пред една малка бяла къщичка.
Хем ми беше до болка позната, хем имаше нещо различно в нея... но за това следващия път.
Останете си със здраве, и дано и на вас ви се отвори някоя врата.
"Надежда".
Чакайте продължение.
© Сириус Надежда All rights reserved.
