Нашето семейство не е като другите. Сутрин тръгваме всички заедно, качваме се до един в татковата кола и потегляме. А ние сме много хора! Разбира се, аз винаги седя на задната седалка до прозореца. Даже по-големият ми брат знае, че това си е моето място и когато е забравил това, аз му го напомням с прекрасния си писклив глас и свивам заплашително дланите си в юмручета. Той веднага отстъпва и без да признава грешката си, пропуска всички останали да се настанят и накрая сяда до другия прозорец. Това ме кара да мисля, че може би с него имаме много повече общи неща, отколкото предполагаме.
До мен винаги сяда вуйчо. Макар че той е извънредно кльощав човек, винаги имам чувството, че ще се пръсне от добротата си. Той обожава единствената си дъщеря и моя братовчедка Лила, но това съвсем не означава, че не ù се кара или не я наказва. Често след като това се случва, вуйчо ми Страшимир се обръща към мен, смигва ми с лека усмивка на лицето, а сетне отново се обръща смръщен и със свъсени вежди към ...