Нашето семейство не е като другите. Сутрин тръгваме всички заедно, качваме се до един в татковата кола и потегляме. А ние сме много хора! Разбира се, аз винаги седя на задната седалка до прозореца. Даже по-големият ми брат знае, че това си е моето място и когато е забравил това, аз му го напомням с прекрасния си писклив глас и свивам заплашително дланите си в юмручета. Той веднага отстъпва и без да признава грешката си, пропуска всички останали да се настанят и накрая сяда до другия прозорец. Това ме кара да мисля, че може би с него имаме много повече общи неща, отколкото предполагаме.
До мен винаги сяда вуйчо. Макар че той е извънредно кльощав човек, винаги имам чувството, че ще се пръсне от добротата си. Той обожава единствената си дъщеря и моя братовчедка Лила, но това съвсем не означава, че не ù се кара или не я наказва. Често след като това се случва, вуйчо ми Страшимир се обръща към мен, смигва ми с лека усмивка на лицето, а сетне отново се обръща смръщен и със свъсени вежди към Лила. Тя също е слабичка като баща си, а бледата ù кожа прозира като крилце на пеперуда. И самата тя е една истински красива пеперуда! Възхищавам се на изяществото ù, крехкостта ù и меките ù тъмни-тъмни-тъмни коси, които тя (понякога) рядко ми разрешава да сресвам и сплитам. (Сигурно, защото все още не държа уверено гребена в ръцете си и я скубя).
Брат ми Адриан за щастие също е слаб, иначе никога няма да се поберем всички в колата. Даже забелязвам, че напоследък отслабна още повече. Той обикновено мълчи и говори много премерено. Рядко се изказва неподготвен. Бих казала, че аз съм негова противоположност и колкото мълчалив и прибран е той, аз съм толкова повече шумна и разпиляна. Адриан често се спъва в куклите ми и особено много мрази моите дървени ръбати кубчета, които непрекъснато губя в игрите си. Тогава, за части от секундата, нещо в него се преобръща, той става неузнаваемо различен и извиква с най-силния си глас: „Теодорааааааааа! Веднага да събереш тези ръбати кубове от пода!” Където и в къщата да съм, аз неминуемо го чувам, но никога не отговарям. Изчаквам десетина минути и тихомълком хуквам по коридорите да ги събера, защото именно това се очаква от мен. И докато върша това, тайно се подсмихвам, защото си представям как се тръгнал към стаята си, накуцвайки.
Отпред седят мама, татко и бебето Дари. Татко с отново мнооого поникнала брада, за което мама го поглежда криво всяка сутрин, шофира внимателно по пътищата. Понякога, не сдържа гнева си и мърмори под носа си за някой засякъл го шофьор и без да си поплюва, го праща да върви при майка си. Не зная защо, но тогава мама винаги го поглежда много укорително и рязко и през зъби му казва: „Не пред децата!”. Това винаги ме учудва, защото за мен е съвсем нормално нещо да отидеш при майка си! Едва по-късно разбрах значението на тези думи…
Дари е едно много кротко бебе и аз много я обичам. Тя може да си играе с часове без да издаде звук в креватчето си, в което мама е отгледала и мен, и брат ми. Не писва даже, когато отивам крадешком при нея и започвам здраво да я гушкам и целувам! Сега тя седи и си играе с една дрънкалка – единственият звук, който ни казва къде е – в скута на мама. А мама! Ах, мама е с едно младолико лице и има най-милото излъчване, което можете да си представите! Разбира се, когато не ни се кара за някоя пакост. Тя прави най-хубавите хубави мекици, милинки и палачинки, с които обожавам да се тъпча в събота сутрин. Ръцете ù ухаят на кифлички с мармалад, а прегръдката ù – на зюмбюли през пролетта и рози през лятото. Мама обожава цветята и полага много грижи за цветните лехи около къщата. Когато бях по-малка, си мислех, че е фея на цветята, защото пъстрите им чашки като че ли изникваха за секунди изпод ръцете ù. Е, сега вече знам, че тя ги сее от мънички семенца или луковици, че ги полива и плеви, а те поникват според сезона.
- Хубав слънчев летен ден. /Вкъщи дядо уморен /дреме в кухнята на стола, /но какво ли става в хола? Вижте еднорък пират, /до него друг с превръзка в черен цвят /как размахват остри шпаги, /брей, че юначаги! – запяваме радостно с вуйчо ми Страшимир.
- Теа, моля те, по-тихо! – сгълча ме мама, при което ние с вуйчо се спогледахме и се усмихнахме един на друг.
Вуйчо често седи до късно вечер с мен и ме учи на много приключенски песнички. Винаги става много весело, тъй като междувременно ми разказва и смешни истории и накрая и двамата така силно избухваме в смях, че мама идва от другата стая да види какво става и отсича, че е време да си лягам.
След малко спряхме и мама слезе с бебето Дари и се запъти към детската ясла. Не след малко и ние, аз, брат ми и Лила, слязохме пред училището. В него учим и тримата, само че аз съм в първи клас, а Адриан и Лила са в шести. Училището ни е малко и старо, но пък стаите, в които учим, са удобни и с големи прозорци, през които твърде често минават разсеяни погледи и то всички са с посока отвътре-навън!
*****
Звънецът удари. Най-сетне дойде любимото ми голямо междучасие, на което аз съм най-вярна от всичките ми съученици. Първа хуквам навън и сядам на любимата си пейка под един стар дъб. Там потъвам в блаженство, докато изяждам вкусен сандвич с пилешко месо (аз никога не присъствам, когато колят кокошките, иначе нямаше да ям месото им), топено сирене и домат. Сетне се отправям към така желаната тубичка с течен шоколад, която без никакъв срам си набавям всеки ден от лавката. Казвам без никакъв срам, защото мама не ми дава да ям много сладко, за да не ми развали зъбите. И това е моята голяма тайна – никой вкъщи не знае, че всеки ден нарушавам майчината забрана!
- Теа е опърпана кокона с на брат си панталона! И не ù прилича, защото е момиче! – подвикват ми мои съученици.
Те измислиха тази песен за мен още в началото на срока. Аз наистина нося на брат ми панталона, въпреки, че ми е малко дълъг и широк и го влача по земята. Моето семейство е бедно и на мен често ми се налага да износвам дрехите на брат си или пък тези на Лила. Още една причина да твърдя, че нашето семейство не е като другите! Преди се прибирах разплакана вкъщи, понесла със себе си поредните подигравки и мама и татко ме успокояваха, но най-добре се чувствах, когато вуйчо ми Страшимир сядаше до мен и дълго ми обясняваше, че има много по-важни неща от това какви дрехи носим. Сега въобще не ме е еня какво говорят за мен и дали ме наричат хамелеон, защото понякога и така ми казваха. Аз обаче не го приемам за обида, защото съм чувала за хамелеоните и считам, че те са много интересни животни.
Седнала до дървото и впила устни в сбръчканата тубичка, изведнъж отново съзрях Адриан и Лила да се отдалечават и заговорнически как поглеждат ту единия, ту другия зад гърбовете си, да не би да ги види някой. Личеше си от километри, че крият нещо. Подозирах, че се крият, за да се целуват и затова никога не любопитствах какво става извън двора на училището. Но днес ми бе извънредно скучен ден и реших да ги последвам. Скочих на крака и побягнах след тях. След миг те изчезнаха в един процеп на оградата и се изгубиха от погледа ми, което ми даде тласък и затичах по-бързо натам. Стигнах до оградата и дойде мой ред да се огледам дали някой не ме следи. След като се уверих, че никой не ме вижда, доколкото това можеше да бъде сигурно за двор, пълен с деца, се шмугнах и аз през оградата. Запристъпвах тихо, затаих дъх и се сниших. С ръце внимателно хващах изпречилите се на пътя ми клони и също така внимателно ги пусках обратно, за да не вдигна никакъв шум. Очаквах всеки момент да ги видя застанали един до друг да държат ръцете си. Предполагах, че прекарват тези минути в мълчание, защото и двамата бяха много мълчаливи по принцип.
- Внимавай как го хващаш, Лила! Не искам да го нараниш! – каза Адриан.
Притихнала зад един храст ги видях и двамата клекнали, с гръб към мен. Какво правеха те там?
- Какво да не нарани? – скочих от храста аз, изправих се в цял ръст, отметнах важно косата си назад и скръстих строго ръце.
Лила и брат ми се извърнаха рязко и по лицата им разбрах, че бях успяла да ги стресна.
- Теа, ти ли си? Изкара ни акъла! – каза брат ми с облекчение в гласа. Лила стоеше до него все още стресната.
- Какво криете двамата там? Я, да видя! – уверена продължих да им държа сметка за странното поведение и си проправих път между тях.
Очите ми се отвориха широко и отворих уста в почуда, когато погледнах надолу и видях един таралеж!
- Но това е таралеж! – най-сетне възкликнах аз.
- Моля те, не казвай на никой! Намерихме този таралеж преди три месеца. Беше със счупено краче. Направихме му шина, за да оздравее. Идваме всеки ден при него. Носим му храна. Кръстихме го Санчо. – обясни брат ми.
Приклекнах и погледнах отблизо Санчо. Той надигна муцунка да ме подуши и ме погледна в очите. Усмихнах се, загледана в тях и веднага им сложих най-хубавото определение – добри! Сега ми станаха ясни много неща. Брат ми и Лила не са се целували в храстите, а са идвали да се уверят, че с таралежа всичко е наред. Брат ми затова беше отслабнал още повече през последните месеци – давал е парите си за закуска и обяд за храна на Санчо. Ама, че работа! Моят брат да направи това! Изглежда, че ние двамата много повече си приличаме, отколкото подозирах.
- Браво на вас! – отвърнах и погледнах с възхищение брат си и Лила.
- Днес тайно ще го приберем у нас, защото сме близо до гората и утре ще го пуснем да си върви! И пак ти казвам – не искам да си отвориш устата и да се похвалиш на всички! Да не си посмяла да кажеш даже на мама и татко! – почти заплашително довърши таралежовата история Адриан.
- Разбира се, че няма! – усмихнах се аз и вперих отново любознателен поглед в Санчо.
*****
- Мамо, татко, чуйте, Адриан и Лила гледат един таралеж близо до училище. Крачето му било счупено и те го излекували. Днес ще го донесат вкъщи, а утре ще го пуснат на свобода в гората! Мамо, мамо! – развиках се аз, щом се прибрах.
Разбира се, не възнамерявах да запазя тайната на брат ми и Лила. Каква ти тайна! Та това за мене беше сензацията на деня! А и бързах да я разкажа, защото до половин час и те щяха да се приберат. В тяхно присъствие щеше да ми е много по-трудно да свърша това, което в момента с лекота ми се удаваше.
- Така ли, Теа? Значи ето защо… - думите на майка ми секнаха и аз се досетих, че и тя беше направила същото заключение като мен по-рано днес.
*****
Вратата се хлопна. Наострих уши. Адриан и Лила се прибират! Промъкнах се тихо до стълбището и седнах на чергата по турски. Чух как мама излиза от кухнята и се запътва към коридора. Сърцето ми подскачаше! Ами ако им се скара? Как не се сетих? Таралеж вкъщи никога не е имало… Мама не обичаше животни у дома и винаги казваше, че тяхното място е навън, сред природата.
- Как мина училище, деца? – чух мама да пита и стиснах зъби.
- Нормално! – отвърнаха в един глас и двамата.
- Днес искам да изпера раниците ви, затова вадете бързо учебниците и тетрадките и ми ги дайте. – мама определено искаше таралежа!
- Аз не мога! – отвърна рязко брат ми. – Ципа ми… - запъна той – ципа на чантата ми се счупи и трябва да отида до килера за клещите. – веднага скалъпи той.
Започнах да се потя от напрежение.
- Дай ми я, аз ще я оправя – отвърна непреклонно майка.
- Аз ще ги донеса след малко и двете, лельо! Не се притеснявай! – даде и своя принос за защитата Лила.
- Вие двамата, май криете нещо от мен?
Точно в този миг, когато цялата къща беше притихнала в очакване, се чу шум, който бях сигурна, че се чу от чантата на брат ми. Таралежът вероятно искаше да излезе оттам. Закрих лицето си с ръце.
- Какво беше това? Адриане?! – в този момент знаех, че мама го гледа многозначително.
Адриан отпусна рамене, наведе глава и отвори чантата си. Аз се ужасих. Сега мама ще се развика! Една таралежова муцунка се показа отвътре и Санчо плахо се заоглежда.
- Теа, можеш да слезеш! – извика мама. Тя знаеше, че стоя на стълбите.
Отворих очи и слязох бавно долу. Не знаех как да реагирам. За пореден път днес останах много учудена, когато видях таралежа свободно да се разхожда на пода в коридора, а мама да се усмихва.
*****
Всички стояхме на една слънчева полянка недалеч от нашата къща. Аз, мама, татко, вуйчо, Лила и Адриан. Брат ми държеше една картонена кутия, от която се чуваше нетърпеливо боричкане за свобода. Той клекна и остави кутията на земята. Всички се скупчихме зад него. Отвори кутията и видяхме Санчо. Бяхме го нахранили като за последно, защото се страхувахме, че отдавна не е бил в естествената си среда и ще му бъде трудно в началото да си намира храна. Брат ми наклони кутията и почти изтърси от нея тромавото таралежче. Санчо направи няколко крачки, обърна муцунка към нас, подуши въздуха и бавно започна да се отдалечава. Брат ми се изправи, проследявайки го с поглед. Аз застанах до него и го погледнах. Видях насълзените му очи и се усмихнах. Знаех, че той няма да позволи на нито една да се търколи! Хванах го за ръка и останахме така.
Може да не носим нови дрехи, чантите ни да са с кръпки, да живеем бедно и всяка сутрин да се возим всички до един в татковата кола, но пък ние определено имаме големи сърца и много любов за даване. Казах ви, нашето семейство не е като другите!
© Камелия Виденова Всички права запазени