Aug 1, 2022, 8:56 AM

 Не ме съдете 31 

  Prose » Novels
892 1 3
Multi-part work « to contents
5 мин reading

Глава XXXI
Дълго време не успя да заспи, да всичко вече беше толкова безумно и разпадащо се. Майка му като орлица беше разпънала криле, за да задържи разпадащото се на всевъзможни посоки платно, което теглеше някогашното му щастливо семейство към дъното. А семейната вечеря - това беше неговата Голгота, не можеше да повярва колко далеч са стигнали нещата. Бяха други, всички бяха различни и нищо вече нямаше как да бъде същото. Ново жилище, нов старт - пълна бъркотия... Събуди се точно с мислите, с които и заспа ... до целуващата го и радваща се като дете Петя. Беше непосилно, беше тягостно и се изплъзваше от контрола му. Погледна я, все още спеше свита като момиченце с разрошени коси, силно притисната в него. Вечерта го посрещна с луда страст, без помен от кризисната утрин. Вече не знаеше какво да очаква - истерия или задушаващи прегръдки, дори не смееше да помръдне все още от леглото, за да не я събуди... Имаше още толкова много бушуващи урагани в главата си, последно се досещаше за любов, болна любов... Измъкна се от под завивките и остави горещия душ да заглуши сирените в главата му, и без това нямаше отговори, на нито една от кризите. Днес го очакваше дълъг ден, дълга фотосесия на бански костюми на закрито, изобщо не можеше да се съсредоточи, а работата хич не беше за подценяване, бог знаеше какви номера щеше да му предложи осветлението. Но като постоянен тътен още го преследваха думите на майка му -  "Дистанцирай се, виж новата реалност и ролите на близките ти хора в нея"...
***
Харесваше тази бяла рокля без ръкави, не веднъж беше стартирала сериозни начинания, слагайки именно нея. И днешният ден беше такъв. Нещата излизаха извън плана, но не беше изненада - през годините и се  беше налагало да посреща много буйни порои, понякога без да има идея и ясна представа как да продължи напред. Силвия отстъпи няколко крачки назад от огледалото и се усмихна одобрително.
- "Е ..., зетко, стабилен е ореха, всяка пролет все по-красива корона изважда, но е костелив! Ха, ха да видим как ще се измъкнеш от плътната сянка. Тя закопча сръчно верижката на часовника си и  наметна портокаленото сако от туид.


- Калина, използвай деня да се освежиш, ще се видим довечера, или пък не... Силвия се засмя шумно и хлопна вратата след себе си, а уханието на Шанел се разля опияняващо наоколо.
Лъскавата кола не остана незабелязана в тази част на града. Любопитни съседи вече надничаха нетърпеливо от терасите, а тези със сутрешните покупки забавиха ход...
Шофьорът отскочи енергично и с отиграно движение отвори задната врата, пое чантата, докато дамата се настани удобно, и едва след като се увери, че всичко е наред подкара скъпата лимузина бавно извън интригуващата сцена.
- Доживяхме,... ех доживях това, госпожице Арнаудова за мен е чест!

***
Калоян се беше подпрял на обрушената мазилка на физкултурния салон. Чакаше я. Изобщо не му звучеше добре тази сутрин. Когато я видя да идва с размъкнат розов суитчер и прокъсани дънки, нещо го опари... като ток. Това беше Лора, предишната Лора, неговата Лора..., очите му се наляха със сълзи и той побърза да изхвърли цигарата зад ъгъла. Закашля се шумно и разтърка очи. Но се оказа съвсем неподготвен за това което последва. Лора се затича към него, спусна раницата на земята и с все сила се хвърли в прегръдките му. Вече плачеше косата и беше разпиляна по цялото му лице, опитваше да я отмести, за да дишат и двамата. Когато успя да я изтегли и отметне назад за миг видя червените и клепачи, понечи леко да се отдръпне, но тя беше по-бърза и заби устните си в неговите. Сърцето му се разтуптя бясно, дори не се опитваше да мисли, откога жадуваше за нея, да я прегърне отново. Вече нищо нямаше значение, в този миг изчезна ... училището, миналото, болката... Усещаше я, как диша, как хлипа..., как жадно го целува. Не го интересуваше причината, само искаше тя да е добре и сега, той беше тук за нея и щеше да се погрижи тези сълзи да спрат. С едно бързо движение повдигна раницата от земята и тихо промълви. 
-Ела с мен!
Лора беше напълно отмаляла. Тази забравена близост беше толкова чиста, тя самата,  толкова истинска..., беше себе си, и не се страхуваше,... не се съмняваше. Беше доловила ударите на сърцето му, а сега той я водеше и тя почти не стъпваше на земята опряна в него, даже искаше да затвори очи, да бъде само тук. Остана сгушена в него докато таксито зави и тя разпозна улицата на Калоян, отпусна се, почувства се у дома. Усети, че ръцете му треперят и ги обхвана силно в нейните длани, после се долепи плътно до него и... опита да спре дъха си, но не можеше, цялото и тяло пулсираше, детската и любов, а колко различно изглеждаше всичко сега. Искаше да бъде точно тук, с него и сладка топлина се разливаше по цялото и тяло. Не можеше да спре, не можеше да мисли, какво се случва, какво би му причинила, и как бе го наранила, вече не усещаше устните си, не броеше целувките, стомахът и се свиваше болезнено. Остави го да свали дрехите и да усети тялото му по-силно, по-плътно до себе си...
Ушите и бяха заглъхнали, тялото трептеше неконтролируемо..., останаха така сгушени, отнесени и с горящи тела. Усещаше нежните му докосвания, и кожата не спираше да настръхва. И нито дума, и двамата мълчаха.... Пареща сълза се стече по лицето и, а той я хвана в дланта си! Лора пое дълбоко въздух, издиша шумно, Сълзите вече напираха в очите и с нова сила. Той само я гледаше с обожание и с поглед възпираше хилядите излишни думи...
- Знам, каза глухо след малко..., знам какво се случва, знам защо си тук с мен...!
Лора се извърна стресната от откровението в тези думи, за да види как очите му падат ниско надолу, затварят се ... и сега сълзите бяха затворени там!
- И да знаеш, не ти се сърдя, просто винаги ще те обичам! -добави с притихнал глас.
Лора седеше вцепенена притискаща смачканият чаршаф върху гърдите си..., това беше истината! Той беше прав, до болка прав!
Стояха така безмълвни и далечни, още непонятни минути, той галеше нежната кожа на гърба и.
Лора се изправи, като се опитваше да запази тялото си покрито, наведе се и събра разпилените си дрехи, вече не смееше да погледне в очите му...
-Благодаря...
-Ще ти дам хавлия, Лора все още можем да отидем за третия час. Ще можеш ли?
-Да.

© Весела Маркова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??