Събудих се късно на обед, изпърдях се и си направих кафе. След кафето хубавичко се изсрах, взех си един душ, отворих си бира и се заех да не правя нищо. Работа щях да намеря за целия китайски народ, обаче воля, за да я свърша – не. Въртях се около пишещата машина, гледах я как ме гледа и ù казвах:

- Не ми се пише, бе!

Тя нищо не ми отвръщаше, само продължаваше да ме гледа накриво и да се прави, че не съществувам. Накрая не издържах и я преместих в килера. Просто вече не можех да издържам чувството, че ме гледа и обвинява постоянно. Имах още две статии за довършване, две за редакция и още две, които даже не бях и започнал... Майната му, ще ги напиша, но не и днес. Към четири часа следобед реших, че е време да легна и да си почина малко. Поспах час и половина, а след това си взех още един душ, ей така – от нямане какво да правя. След като се изкъпах, реших малко да изляза, за да освежа главата си. Посуетих се малко, почесах се зад врата и взех двете статии за редакция. Заключих и излязох.

Навън беше приятна юлска почти-вечер, така че ми оставаше само едно – да си взема бира и да се настаня удобно на някоя пейка, за да мога да прегледам написаното. Едната статия беше моя, а другата – на колега. Разбира се, сметнах, че статията на колегата ми не струва и хартията, изхабена за написването ù. Моята статия ми се стори доста по-забавна, обективна, интелигентна и - въобще – пò...! След малко захвърлих статиите и се заех с пиене на бира. Изпих две, взех си още четири и потънах в мисли, пиейки. Мислех си за жени, за пари, за успех, за щастие, общо взето – за всичко, което нямах. От транса ми ме измъкна телефонът, който се раззвъня изведнъж.

- Да? – изръмжах в телефона.

- Ъ-ъ-ъ, да, здрасти, аз съм Асен. К’во става?

- Здрасти, брато. Нищо, работя.

- Пиеш бира, нали?

- Ъхъ.

- Искаш ли компания?

- Ами добре. Аз съм в нашата градинка.

- Досетих се. Идвам след малко. – каза и затвори.

Защо „нашата градинка” ли? Много просто – аз и Асен израснахме в нея. Играехме си в пясъка заедно, после се гонехме из нея, после задявахме момичета заедно, напихме се тук за пръв път заедно, изпушихме първия си джойнт заедно... Въобще, магическо място, схващаш ли? А Асен... е, той е единственият човек, който ми е приятно да виждам. Понякога много ми досажда с простотии, но винаги знае кога да спре, дори без да му казвам. Добър приятел е, винаги знае какво и кога да каже, но по-важното е, че знае кога нищо да не казва. Това качество е изключително важно, но за жалост малко хора го притежават. Докато си мислех тези неща, приятелят ми дойде.

Застана пред мен, тръсна дългата си руса коса и каза :

- К’во става, смотан?

- Млъквай, да не те разбия. И си вземи бира от торбата, че иначе пак ще те разбия.

- Брей, да не сте в цикъл, госпожице? Аз просто искам да ви чукам, кълна се!

Двамата се разсмяхме и Асен седна до мен. Подадох му една от бирите, казахме си наздраве и пихме 2-3 минути в мълчание. Той беше първият, който го наруши:

- Как върви списанието?

- О, не питай... – отвърнах му. – Имам две статии за дописване и две, които още не съм почнал. Освен това колегите ми са дебили.

- Хайде, хайде... според теб всички са дебили.

- Това само говори ти какъв върховен крал на дебилите си, че се мотаеш с мен. Не, сериозно, щом ще пишем за мъжко списание, трябва статиите да са интересни, забавни и интелигентни. А не просто... просташки. Все тая, заеби я тая работа. Как е Мария?

- Добре е, точно преди две седмици си взе държавните изпити.

- Аре бе?!

- Да, вече официално е лекар.

- Поздрави я от мен.

Пихме по случай успеха на Мария. Изключителна жена, Асен беше ударил шестица от тотото с нея. Продължихме да си говорим още час-два, изпихме всичката бира и на мен започна леко да ми се вие свят.

- Слушай – каза ми той – трябва да се прибирам, защото утре съм на работа.

- Да, и аз трябва да попиша, ама не ми се пише, бе...!

- Стига си хленчил. И на мен не ми се строят скапани палати за скапаните богаташи, вместо да си построя една сладка малка къщурка за мен, обаче си затварям устата и си върша работата, нали? Защо ти не можеш да го направиш?

- Защото аз и ти сме замесени от различни лайна, братко. Моето е по-рядко.

- Хайде стягай се и се заемай за работа. И се пази, скоро ще се видим.

- Чао, и да не забравиш да поздравиш Мария.

Той само ми помаха в отговор, докато се отдалечаваше. Стана ми криво. Взех си още бира и се върнах да си я изпия. Мислех си за какви ли не неща, кои продуктивни, кои вредни, кои – нито едното от двете. Упорито отлагах момента, в който ще трябва да извадя пишещата машина от килера и да я погледна в очите. Горката... сигурно не иска да ме вижда. Изпих си бирата и си взех още. Реших, че няма да се прибирам скоро. Летните вечери винаги са ми били слабост, толкова са... хм... магически, да, магически! И омайващи...  ще ми се целият ми живот да беше една дълга лятна вечер. Беше топло, по небето нямаше и един облак, а бирата ми беше студена. Само компания ми липсваше, ама не е болка за умиране. Явно на някои хора просто не им се удава да се вписват където и да било. Задържах тази мисъл в главата си още малко, а след това я пратих по дяволите. Продължих да пия, докато не изпих всичко, след което реших, че е крайно време да се прибера и да свърша малко работа. По пътя минах пред денонощния магазин, взех си шест бири и се прибрах.

Извадих пишещата машина от килера, нежно навих малко хартия и седнах пред нея с бира в ръка. Тя още ми беше сърдита. Не искаше и една дума да ми каже. Пишещите машини са такива – лесно се ядосват, но и бързо им минава, стига да ги погъделичкаш там, където обичат най-много – по клавишите. Почудих се две минути и започнах да щракам : „На някои хора явно просто не им се удава да се вписват където и да било...”