...решавам още малко да помисля... макар че мислите ми напоследък наподобяват учестен пулс, с невъзможност за измерване (съгласна съм с Хераклит - всичко толкова бързо се променя, че дори да искам не мога два пъти да вляза в една съща мисловна река). тогава какво остава? агонията на този неспирен поток? не, НЕ... бунтувам срещу това, но всеки нов анализ ме изправя пред ужаса на предвидимостта, как така не мога да съм от онези спонтанни хора със спонтанни постъпки и още по-спонтанни решения. роб съм на собствения си контрол, който сигурно съм си го наложила в един от дните на детско поражение (да кажем, че необмислено съм направила нещо съвсем тривиално, което разбира се е довело до сблъск... и БУМ... в уплаха съм решила много внимателно отсега нататък да правя каквото и да било). и да страдам заради детски грешки? но кое е по-опасно - да съм предвидима пред себе си или пред другите?
пред себе си, защото бягам,
когато реката, спира да е плитка,
в дълбокото с улпаха осъзнавам -
контролът вече дава грешка,
стегна ли нов багаж, за ново място,
отново всичко се повтаря.
пред другите, защото искам
да не съм това, което искат,
инак спира да е интересно,
а те това не трудно го предвиждат,
преди дори да сме се
изтискали взаимно.
---
забавно е как чакането за изпит е почти като да имаш „пеперуди в стомаха“... хмм, може би по-скоро стоножки, лигавят те отвътре и размесват и без това хаотичните ти мисли. не слушам музика преди изпит... уж помагало. все пак важна е подредеността на „буркана с информация“, закрепен за мозъчната кора. но защо сега злощастно единствено ме вълнуват онези спонтанни хора, със спонтанни постъпки и още по-спонтанни решения.
© Сирарпи Мирзоян All rights reserved.