Писък... Удар... Плач... и след това тишина... Но тишината отново е разбита от викове. Те кънтят в главата ми. Запушвам си ушите, притискам ръце до лицето си, но всичко е в мен! Отново чувам думите на майка ми и баща ми да се преплитат. Не ги разбирам! Знам само, че се карат и се моля нещата да останат на този етап, а не да се стигне и до бой...
Не мога повече! Ставам, и аз не знам с какво чувство. Всичко се преплита в мен - гняв, надежда, безсилие, болка, но все пак отивам при тях в другата стая! А те даже не ме забелязват. Толкова са улисани в глупавите си спорове... Не ми остава нищо друго освен и аз да се присъединя към безсмислените крясъци!
"Спрете! Моля ви! Причинявате ми болка... "
Отново няма резултат! Чувствам се безсилна! Сълзите вече се стичат и по двете ми страни... Започвам да крещя! Може би така ще заглуша техните гласове! Усещам, че съм сама, няма кой да ми помогне, няма на кой да се опра... вече съм изгубена... сядам в ъгъла на стаята си и плача тихо... Нищо не ми оста ...