Изкаляният военен джип спря пред входа на „Свирката”. Беше малко след шест часа вечерта и всички, които идваха редовно в кръчмата, вече бяха вътре.

Табладжиите извърнаха глави към прозореца. От четиримата с картите само Ванко тенекеджията прояви интерес, но той се интересуваше от всичко на колела. Пешеходеца седеше в ъгъла, пиеше си кротко лимонадата и хвърляше по едно око към белота. Ванко и Васил докторът биеха пета поредна игра и тази вечер изглеждаха непобедими.  

Вратите на джипа се отвориха почти едновременно. От задната излезе висок и слаб мъж с дълга къдрава коса, която падаше свободно по раменете му. Разкърши снага като човек, който дълго време е стоял неподвижно и се огледа. Дребничката млада жена от задната седалка също слезе, застана до него и започна да му обяснява нещо.

Мъжът с униформата, който се измъкна последен от джипа, беше полковник. Той им кимна делово да го последват и нахълта устремно в кръчмата. Шофьорчето – млад редник, свали стъклото, огледа обстановката и запали цигара. Явно предпочиташе да чака отвън.

Младичкият полковник с три крачки успя да стигне до бар-плота. Тенчо кръчмарят се изправи чевръсто и застана в очакване на поръчката.  

- Капитан Славов? – изгърмя гласът на полковника.

Кръчмарят зяпна насреща му.     

- Съседи ми казаха, че мога да го намеря тук. Къде е? – отново прогърмя гласът на военния. Беше строен и слаб мъж, а имаше глас на планински овчар.

Пешеходеца бутна лимонадата настрана и се изправи.

- Сидеров!

Полковникът се изпъна, направи кръгом и замарширува към масата в ъгъла. Отдаде чест.

- Господин капитан! Полковник Сидеров. Имам чест.

Трополенето на зарчетата бе секнало. Картите останаха непипнати на масата. Всички се бяха вторачили невярващо към масата в ъгъла.

Истински полковник стои мирно и отдава чест на техния Пешеходец. Невероятно.

Ванко дори се почеса по брадясалата буза, за да се увери, че не сънува.

Пешеходеца бе пребледнял.

Полковникът разпери ръце и го прегърна.

- Радвам се да те видя. След толкова години.

Мъжът с дългата коса и младичката жена ги наблюдаваха с любопитство. Полковникът ги повика.

- Господин капитан, това е Стивън Томас, американски режисьор. Снима филм в България. Ваня е преводачката.

Пешеходеца ги покани с жест на масата.

- Капитан Славов беше най-големият ас на военновъздушните сили през осемдесетте. Най-опитният пилот изтребител на МиГ-21. Познава самолета като копчетата на ризата си. Беше командир на ескадрилата, когато служехме заедно в авиобазата в Граф Игнатиево.

Разбира се, тогава бях млад лейтенант – допълни с усмивка полковникът.         

Тенчо кръчмарят се приближи до масата. Бе решил да вдигне нивото на заведението и да им сервира, вместо да ги чака зад бара. Тримата отказаха с жест. Лимонадата на Пешеходеца стоеше непипната.

- Лично командващият генерал Колев те препоръча на американците – продължи полковникът, настанявайки се до него.

- Той ме помни? – изненада се Пешеходеца.

- А как иначе! Най-добрият. Ти си истинска легенда за младите летци. А генералът още не може да преживее погрома на цивилните над авиацията. Като изпие три ракии, псува всички военни министри до девето коляно. Говори, се, че и на него му кроят шапката. Това не го превеждай! – обърна се той към младата жена.

Тя се усмихна съучастнически. Американецът усети, че разговорът не е за неговите уши и дипломатично се загледа в тавана.

- За какво ме е препоръчал?

- За филма.

Преводачката се наведе към режисьора и му зашепна. Той се оживи и размаха ръце.

- Искаме да участвате в една сцена на въздушен бой с МиГ-21 – преведе тя думите му. – Самолетът обаче от години не е на въоръжение и трудно открихме пилот, който да го познава достатъчно добре. Вие.

Пешеходеца стисна лимонадата си. Кокалчетата му побеляха.

- Мистър Томас, аз се приземих завинаги през деветдесет и трета. Преди петнайсет години. Съжалявам.

В „Свирката” бе необичайно тихо. Всички слушаха напрегнато. Ванко бе изпил втората си ракия, но не смееше да викне на Тенчо от страх да не изтърве някоя дума.

- Това няма да е истински въздушен бой – търпеливо обясни американецът. – По сценарий в небето над Черно море заради сигнал от горящ кораб се срещат американски Ф-16 и български МиГ-21. И двата самолета патрулират и са въоръжени. Американският изтребител излита от базата в Инджирлик, а българският – от Крумово. Двамата пилоти започват игра на нерви. От командването им е забранено да се доближават, но те го правят. Летят един срещу друг. Миг преди сблъсъка вие катапултирате. Това е – завърши с въодушевление режисьорът.

Пешеходеца поклати глава.

- Битката няма да е честна. Ф-16 е изтребител от следващо поколение.

Американецът тръсна глава с досада.

- Това няма да е битка. Ще е игра на нерви. Военните работи не ме интересуват. Нито техническите данни на самолетите. Интересува ме човекът. Самообладание. Непоколебимост. Чест. Тези неща.

Пешеходеца замълча. Колебаеше се. Петнайсет години безработица и нищета. Петнайсет години унижение. И отново – небето.

- За участието в тази сцена ще получите осем хиляди долара – продължи американецът. – Помислете си - осем хиляди долара за два часа работа. По дяволите, дори аз не печеля толкова – възмутено допълни той.

Пешеходеца надигна бутилката с лимонадата.

През следващата седмица темата за разговори в „Свирката” бе една-единствена.

- Отдавна подозирах, че е бивш военен – каза Васил докторът. – Само един офицер може толкова педантично да държи на думата си.

- Смята наум като Питагор – допълни Тенчо. – Списъкът с вересиите му цели пет страници, а той знае общата сума до стотинка.

В четвъртък вечерта в кръчмата влезе Пешеходеца. Всички обърнаха очи към него като по команда. За първи път от години Тенчо не бе съвсем сигурен дали ще си поръча лимонада. Веднъж си бе поискал бира.

- Някой май има да черпи – подхвърли Ванко тенекеджията.

- Една лимонада – рече Пешеходеца и седна на масата с табладжиите. Кирчо адвокатът придърпа таблата към себе си да му направи място и попита:

- Как минаха снимките?

- Зле – отвърна Пешеходеца.

Всички наостриха уши.

- Американчето не устиска – обясни той.

Лимонадата му пристигна, той отпи и продължи:

- До сблъсъка оставаха още поне 4-5 секунди, но американецът катапултира. Преди мен. Уплаши се, изглежда.

Васил докторът поклати глава. Отпи замислено от водката си.

- Животецът скъп.

Останалите мълчаливо се съгласиха.

- Ф-16 е тъпкан с електроника и понякога пилотът е изцяло зависим от нея – направи опит да защити колегата си Пешеходеца.

Васил докторът повика на помощ всичките си оскъдни познания за самолети и битки, но не можа да измисли нищо.

Пред „Свирката” изскърцаха спирачки. Беше огромен джип. Не военен, но също толкова кален. От него слезе американският режисьор, придружен от преводачката.  

Сбутаха се да им направят място на масата, а Ванко побърза да прибере таблата. Тази вечер щяха да се разминат със заровете.

- Ужасно съжалявам за случилото се – американецът изглеждаше притеснен. – Продуцентът отказва да плати обещания хонорар, защото сцената трябва да се снима отново. Но вината не е ваша. Вие бяхте блестящ. Обаче продуцентът...

Младата жена се затрудни да преведе думата:

- ... продуцентът... се заинати.

Пешеходеца кимаше с разбиране.

- Ще търсим друг пилот. Но не ас като вас – продължи американецът.

Той се изправи.

- Сори.

Тръгна към изхода, младата жена ситнеше след него. На вратата се обърна, впери поглед в Пешеходеца, вдигна ръка до слепоочието си и отдаде чест.