Oct 28, 2021, 9:14 AM  

 Небостъргачът - 2 

  Prose » Others
542 0 4
Multi-part work « to contents
12 мин reading

Нещата не се бяха променили твърде много. В миналото - в периода Хейян, който предхождаше периода Мейджи, наказваха с така нареченото расетсу, с което лишаваха съмнителните и провинилите се типове от тяхната мъжественост. Но в Якудза имаше три прости стъпки при налагане на реално наказание - първо режеха кутрето на лявата ръка, а после - онова на дясната, а при трето сериозно провинение - главата. Това беше породено от онези периоди, в които самураите не можеха да хващат меча си стабилно, ако им беше отрязано кутрето. Разбира се, и Якудза не беше онова, което беше. Всичко се променяше много бързо. И все пак насилието оставаше - онова първично, всепоглъщащо насилие, което беше свързано с оцеляването. Безмислен и безконечен цикъл на насилието и изкуплението, което предшестваше отново пролятата кръв и никога нямаше състояние на насищане, защото просто това беше животът!

Възникваше въпросът дали Хироюки беше роден в този свят или този свят беше роден в Хироюки. И накъде водеше цялата тази безмислена касапница. Беше нужно смирение и усет за реалността - особено в един толкова разпадащ се свят като този на Якудза. Дори традициите на организацията бяха коренно различни отпреди.

Ковид локдауна и сложната социална обстановка бяха причинили загуба на редица бизнеси и като цяло Якудза се опитваше да оцелее по своему. И да тя отдавна не беше онова, което беше, но свръхмощната организация, за която работеше Хироюки искаше просто не да подчини мафията, а да я убеди, че си струва да си сътрудничат - при това щеше да има изгода и за двете страни. Една много особена симбиоза. Якудза държаха едновременно и множество незаконни, но и множество законни бизнеси. Отдавна в Якудза влизаше всякаква сган, но хората искаха да членуват в нея само при крайна бедност и необходимост.

А Хироюки все още беше във онази странна, но почти недоловима замечтаност, при която ясно осъзнаваше суровата и брутална нова реалност. Просто трябваше да се вземат незабавни мерки. Той беше онзи, който трябваше да го направи.

Влезе един от сътрудниците му.

- Доколко истински си? - запита го Хироюки.

Младежът малко се смути, но тъй като на работа в организацията не се наемаха случайни хора, даде бърз отговор:

- Дотолкова, доколкото ме искате да бъда!

Хироюки схвана, че младокът действително е умен и готов да действа, но също разбра, че трябваше да внимава дори още повече. Младото поколение явно се учеше твърде бързо и съзряваше много по-рано от по-старото.

- Трябва да отидем до Кобе и веднъж и завинаги да решим проблемите си с Ямагучи-гуми - процеди Хироюки.

- Но ние не сме точно мафия - осмели се да напомни сътрудникът.

Ако той не беше казал това от чисто професионална етика, а просто така, Хироюки едва ли щеше да се подвоуми да го напердаши и да му даде един действително добър урок. Но младежът имаше право. Трябваше да се пипа внимателно - поне формално. Така и да имаше реки от кръв - все някой трябваше да опере пешкира. Въпреки че правителството отдавна беше затегнало примката около шията на Якудза, а мегакорпорацията не я пипаше никой, защото никой не знаеше какво точно правеше тя.

Разкошният пентхаус на Хироюки явно беше нещо, с което младежът като че ли не можеше да свикне. Всичко в него беше толкова ефирно, но в същното време и строго и премерено, че човек имаше чувството, че е попаднал на небето, а не на Земята.

- Старите времена безвъзвратно отминаха. Прави, каквото ти казвам.

Хироюки реши да даде личен пример и да отиде с две-три от момчетата в Кобе.

Мегаполисът беше красив, но и отдалеч даваше ясно вид, че чужди натрапници не са добре дошли. Светлините ги ласкаеха примамливо. Движеха се в ескорт от три добре защитени и бронирани автомобила, което не беше кой знае какво, ако някой действително ги очакваше някъде. Да, имаха добри шансове да избягат и все пак! Около Кобе имаше гъсти гори, а пътят все пак минаваше и оттам.

Прозорците от закалено стъкло на небостъргача на Хироюки и огромната височина на зданието му пречеха да чува какво се случваше долу при простосмъртните - там, където хората умираха наистина. Където се давеха в собствената си кръв всеки божи ден! Където проклинаха жестокото си и безмислено съществуване, което приличаше на някаква високопарна шега!

Хората на Хироюки бяха взели достатъчно оръжие, за да се справят с неприятни изненади, но самият Хироюки беше умен. Той щеше да организира други хора - вътре в Кобе, които срещу пари да се разправят с отцепилото се крило на Кобе-Ямагучи Гуми. Въобще беше доста объркано и всичко беше заради стриктната политика на мегакорпорацията да не обяснява нищо на Хироюки - просто му даваше нареждаше какво да направи и съответните ресурси с цел да го изпълни.

Гангстерите погребваха убитите сами и въобще малко се знаеше какво точно вършеха.

"Живот без живот" - мрачно заключи самия Хироюки.

И все пак късметът му се усмихна и той успя да се срещне с един от босовете на Ямагучи-гуми и колкото и странно да му се стори онзи прие без особени притеснения или пък видима проява на гняв онова, което Хироюки му предлагаше като взаимоизгодно сътрудничество. Нещо повече - дори изглеждаше, че го одобрява не по-малко от самия Хироюки. Това си беше дяволски странно.

Младите якудзи бяха наобиколили своя оябун и бяха наистина готови да го защитават до смърт от евентуални посегателства. Но нямаше никакъв реален физически сблъсък или дори обмяна на вербална агресия. Поне засега.

Хироюки обясни внимателно онова, което му бяха поръчали да предаде.

- Вие май не излизате често от Вашето убежище? - вежливо, но с непроницаем израз се обърна към него Тодака. - А виждате, че света се руши. Това общество гине и страда, а ние сме тук, за да го пазим.

Хироюки не беше глупак. На вражеска територия едва ли можеше да направи кой знае какво, но все пак имаше известен шанс да поддържа нивото си на представител на мегакорпорацията.

- На бас, че са Ви сложили от онези специални екрани, за да Ви държат в неведение какво всъщност се случва. Елате с мен, искам да Ви покажа лицето на истинския свят, където няма втори шанс. Да, Вие сте живяли в него, но много отдавна и е твърде възможно да сте го забравили. Така че сега ще имате възможност да видите промяната с очите си - обърна се към него Тодака, който имаше нелоши обноски за член на якудза.

Някъде там - зад гърбовете им - залязващото слънце с цвят на разстопена шлака се смесваше с невероятно синьото небе, което говореше за някакво блаженство.

Младият сътрудник на Хироюки си вършеше работата отлично и неговият шеф не можеше да го обвини в нещо. Той беше направо безупречен. Това, което правеше си струваше отвсякъде. И не - никога не би му се предоверил, защото младият просто си вършеше работата.

Кобе беше пълен с най-различни сфери на влияние, но все пак си оставаше кажи-речи основната квартира на Ямагучи-гуми и това трябваше да се вземе под внимание.

Но колкото и да се опитваше, Хироюки не можеше да си спомни нищо, за което да се хване или пък да успее да направи своеобразна връзка. Нито едно. Затова не му оставаше нищо друго освен просто да последва своя водач.

- Вижте, ние умираме всеки ден - бавно и смирено му каза Тодака, но не по начин, който да издава слабост. - Позициите ни се топят. Но не искаме да зависим от Вас. Нито пък някой външен да ни налага своите правила и норми. Но ако сме равностойни партньори, тогава ще си помислим.

Хироюки не чувстваше заплаха за живота си и не му пукаше чак толкова, защото беше израсъл на улицата и нейното ехо все още звучеше в ушите му достатъчно ясно, за да осъзнае, че никъде не беше възможно да се постигне онова, което той беше получил - пълна изолация от истинския живот и това само за да следва целите на корпорацията.

Средностатистическият якудза не можеше да се радва на кой знае какво отношение - той беше принуден и да краде, понякога и зад гърба на шефовете си и да се занимава и с напълно несвойнствени неща за позицията, която заемаше. Някои от нещата бяха толкова кокошкарски, че дори и не си струваше да се говори за тях. Беше една огромна и жестока трагедия! Умираше самотен и забравен - измъчван от собствените си демони. Беше толкова страшно и сложно! Тодака изглеждаше направо добре или поне се опитваше да покаже най-доброто от самия себе си.

- От какво живеете? - поинтересува се самият Хироюки.

- От каквото падне. Но може би Вашето предложение ще се окаже добро за нас - повтори Тодака. - Все пак ние всички сме тук, за да си свършим работата, нали? Всички служим на някого или на нещо. Вечният цикъл. Вечното движение. Вечният самотен път на душата.

Хироюки се съгласи с едно неопределено мълчаливо кимване. В крайна сметка действително светът се разпадаше на парчета. Парчета, които съдържаха части от минали животи, за които Хироюки не подозираше, но се досещаше. Но какво можеше да направи в случая? Да, това място беше толкова тягостно, че той на драго сърце би се съгласил да застреля някого със собствените си ръце отколкото да прекара тук по-дълго време. А мракът вече се беше спуснал. Тодака се съгласи да покаже поне формално гостоприемство, защото срещата се очертаваше да бъде важна и за двете страни.

» next part...

© Атанас Маринов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • " Отдавна в Якудза влизаше всякаква сган, но хората искаха да членуват в нея само при крайна бедност и необходимост."

    Не мога да се съглася с това твърдение, но като цяло историята ми харесва дотук. Личи си, че познаваш Япония и живота там. Ще погледна и останалите чести, които си качил.
  • И собенно фразата ''..Всички служим на някого или на нещо ...'' е
    много актуална
  • Много ми харесва как пишеш. Чакам продължението. 😊
  • И отново в странната и реална обстановка.
    Препоръчвам ти - далеч от твоя разказ е, но също интересна - Ян Вайс, The House of a Thousand Floors
Random works
: ??:??