Момичето, което беше оплодил Кеничи, се казваше Оки и се почувства ужасно. Тя дори не разбра кой беше той. Той беше огромен и трябваше бързо да изпълни заповедта на Бокузо, за да му угоди. Беше тъжно колко ниско трябваше да падне някой, но това беше законът на улицата. Не можеше да не слуша висшестоящия си в организацията. Кеничи знаеше, че Бокузо никога не предприема импулсни решения, нито в неговите постъпки имаше нещо случайно. Навярно там някъде се криеше по-дълбок замисъл. Но Кеничи не знаеше за семето на Яшимара. Беше присъствал естествено на погребалната церемония. Беше продължил да се справя със задълженията си, но странно защо Бокузо беше твърде мрачен. Да, той знаеше, че дълбоко в душата си може би водеше борба със собствените си демони, но все пак. Заповедта на Тодака разбира се сложи край на тази тайна, тъй като само Бокузо знаеше истината - е, и момичето, но то не беше видяло лицето на Кеничи, така че Бокузо беше спокоен.
Бокузо беше спечелил доверието на Хироюки и беше дошъл като всички останали от улицата. Той знаеше за миналото на Оки и това как тя беше живяла известно време в манбу или така нареченото кибер кафене, което си беше нещо като ковчег за живи мъртви. На три квадратни метра мнозина бяха принудени да стоят пред монитор, на който правеха нещо. А всичките си дейности и целият им живот протичаше на тези три квадрата. Беше смахнато. Дълго време Оки не можеше да се изплъзне и измъкне от това обречено място. Там бяха хора, които бяха по-зле дори и от така наречените хикикомори, които бяха останали да живеят със собствените си родители и се бяха обрекли на самоизолация от обществото и от всичките си социални контакти. Оки не идваше от някой бордей, но животът й беше отвратителен. Донякъде това, че Кеничи я беше надарил с възможността да бъде с мъж може би беше внесло малко разнообразие в живота й. Но тя не спираше да проклина всеки ден от живота си. Проклинаше това, че се беше родила. И мракът в душата й я обгръщаше. Оки беше видяла якудзи да колят и откъсват крайници на провинили се. Някои от тях страдаха, други се молеха за упование в мълчаливия Всевишен. Имаше и такива, които избираха да полудеят. Нямаше общо правило. Оки все пак беше запазила разсъдъка си. Успяла да се съхрани в Ада. Имаше откъслечни спомени за своя разбит на парченца живот. Странна болка на странно създание.
Оки изохка:
- Ако не го износя, Бокузо ще ме обезглави. Той не прави разлика между мъже или жени! Всеки дръзнал да му се противопостави, бива погубван.
Живееше в малък апартамент, където се опитваше да оцелява. Бяха й дали да бъде нещо като мениджър на компаньонките в Кабукичо. Точно мястото, откъдето беше тръгнал и Хироюки. Явно имаше нещо особено в това място - някаква странна форма на обвързаност или пък някакви енергии, които витаеха там. А малък апартамент в Токио беше нещо като петнадесет квадрата, но спрямо манбуто, където беше живяла, си беше песен. Оки не се оплакваше. Какво толкова?
Справяше се със задълженията си. И никога нямаше проблем за нищо.
Един ден в бара, където работеше тя, се появи някакъв непознат, които пожела да говори с нея. Направи това изключително дискретно и професионално. Не след дълго разбра, че правеше намеци, че иска да даде някаква информация на Бокузо. Но защо тя трябваше да посредничи?
Опита се да види лицето на непознатия, но то беше скрито зад някаква маска - сякаш той нямаше човешко лице, макар очевидно да беше човек.
Оки се сепна. Почувства се като малко момиченце. Усещаше, че нещо странно се случваше. Но Бокузо беше оцелявал по-дълго от всеки друг. Беше надмогнал собствената си агония, издигайки се до неподозирани висоти. Естествено срещата между двамата се беше случила преди онова нещо с Кеничи. А, оттогава Бокузо я пазеше като зеницата на окото си. Той не си правеше илюзия, че един ден останалите от клана могат да му се нахвърлят в отчаян опит за отмъщение или дори по-лошо. Яшимара беше свършил зле, но поне беше умрял с достойнство. Беше се борил мъжки. Беше направил всичко по силите си, за да изпълни задълженията си и да оцелее. Бокузо беше белязан от собствената си самота. Покойният Кеничи също. Явно странният непознат искаше да му помогне. А може би и да беше изпратен за собствената му глава. Страданието никога не идваше само, а обикновено влачеше след себе си още, и още, и още страдание.
Колко мигове тя беше очаквала собствената й агония да бъде прекратена, но Якудза се нуждаеше от услугите й, а по всичко личеше, че може би тя щеше да стане един ден лейди и да оглави клан и да бъде по-жестока дори и от мъжете. И така беше редно! Цикълът на Дао се нуждаеше от още животи, от още смърт и разрушение, защото това беше принципът, който го поддържаше. Нямаше да бъде пресилено да се заяви, че в съзнанието й се появи смътна догадка и се разрастна постепенно до степен някаква форма на подозрение.
Японските гангстери се различаваха от останалите в едно отношение - можеха да стиснат зъби и да умрат самотни. Можеха да страдат и да умират. Но никога нямаше да спрат с този начин на живот. Защото това беше собственото им съществуване. Собственият им смисъл.
Малко по-малко Бокузо беше изградил внимателно план, който да му гарантира поне някаква форма на дълголетие, тъй като той знаеше, че никой не е вечен и въпреки всичко Китайското Дао даваше този шанс за малцина избрани, успели да накарат Вселената да заработи за тях.
Непознатият се обърна към момичето:
- Кажи на своя бос, че ако не сътрудничи, скоро ще се намери до Яшимара. И най-вече му кажи да не се измъчва с глупости, а да се концентрира върху работата си. Скоро ще разбере какво точно се иска от него. Досега в общи линии смятаме, че е постъпвал правилно с оглед на сегашната му линия на поведение. Но за в бъдеще ще трябва да си сътрудничи с Нас.
Непознатият не пожела да уточни кого точно имаше предвид с Нас. А и Оки не пожела да попита. Навлизаха в опасна зона.
След това той си тръгна. И сякаш никога не беше идвал. Беше адски странно. Сякаш беше потопена в променено състояние на съзнанието и впоследствие отново върната към реалността. Беше все едно беше загубила тялото си за кратко и после си го беше върнала. Никога преди не беше изпитвала това.
Не можеше да се каже, че Оки беше възхитена от онова, което трябваше да свърши, но тя също знаеше, че времето тиктакаше неумолимо.
Имаше може би шанса да стигне до самия връх и защо трябваше да го пропилява в името на илюзорни възприятия и мнима лоялност? Трябваше да изиграе картите си правилно. Това беше онова, от което се нуждаеше.
Бокузо беше наистина мрачен и се опитваше да се справи с доста от проблемите, които имаше. Мобилизирал хората на Яшимара, той имаше нужда от пълна подкрепа, която да му гарантира оцеляването. Изобщо не беше толкова лесно да се живее в Япония - пък и където и да било като гангстерски бос.
Същата нощ Бокузо сънува странен сън, умрелият Яшимара, потънал в собствената си кръв, го викаше и призоваваше:
- Братко, ето виж докъде стигаме всички. Кръвта ми те вика, братко! Първо аз, после Кеничи!
Бокузо се събуди облян в пот. Искаше да изкрещи, но този човек от стомана умееше да се владее невероятно. Само придърпа оръжието до леглото си - освен пистолет, който подобно на Гао Минг, беше поставил в готовност за стрелба като само беше спуснал предпазителя, за да не се застреля в съня си, имаше и самурайски меч катана, с койго да намушка някой пожелал да се добере до гърлото му.
Дяволът беше отдавна изтъргувал душите им. Бокузо искаше поне да запази своята - желаеше да успее да оцелее и да живее макар и в Ада.
Скочи и сграбчи своя верен меч. Острието беше от въглеродна стомана - невероятно здраво и правено по поръчка. Бокузо дори го беше омагьосал с даоиска магия, за да го пази от всичко. И все пак.
© Атанас Маринов All rights reserved.