Сам приклекна, поемайки тежестта на Лизи, когато тя се озова в ръцете му, и в миг я притисна силно към себе си, опитвайки се да си наложи с воля да се успокои. Повтори си няколко пъти, че тя най-сетне беше при него, а не висеше през прозореца или от стената, влачена от съществото и държейки се основно на воля и няколко магически остриета, които можеха всеки момент да се разпаднат.
– Добре ли си? – попита я притеснено, като в същото време с едно око наблюдаваше как жената се скри на покрива на сградата, а безполезната глава на страшника се подаде от прозореца, започвайки да се оглежда наоколо: – Има ли ти нещо?
Елизабет поклати глава и го прегърна здраво през врата.
– Не знам защо си тук, но се радвам, че си. – каза му.
Сам погали косата й с ръка и притисна буза в главата й.
– Казах ти, че ще те пазя, амара.
Колкото и да не му се искаше да я пуска, той я остави да стъпи на земята. Внимателно откопча ръката на жената, която все още висеше в косата й, и я захвърли настрани. Лизи леко се б ...