Shay (Лесли)
320 139
Dec 13, 2017, 10:38 AM  

 Нечистите - глава 1 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
2763 4 3
Multi-part work
37 мин reading

 

 

Бяла като мляко кожа, красива руменина, лазурно сини очи, плътни устни, дълги мигли, красива руса коса, вдигната в изящна прическа. Елизабет би изглеждала перфектно, ако не бе досадното детинско излъчване, което все още притежаваше. На шестнадесет, женствеността ѝ все още бе като напъпила, но неразцъфнала роза. До Меридит изглеждаше като някое малко момиченце, което се е напъхало в обувките с токчета на майка си. Отражението ѝ в огледалото сви изписаните вежди недоволно при тази мисъл и Лизи се завъртя наляво и надясно, за да чуе прекрасния шум, който издаваше роклята ѝ. Беше произведение на изкуството с плисиран корсаж от син тюл, прихванат под гърдите с панделка. Фактът, че тя ще е единствена в цялото кралство с такава прелестна одежда, тъй като баща ѝ бе един от малкото с разрешително да  търгуват с Фриния, правеше дрехата още по-невероятна. Марго и Франсис щяха да си изядат ветрилата от яд, когато Мартин не успееше да откъсне очи от нея. Тази мисъл вече я накара да се усмихне, а в същия миг на вратата се почука и майка ѝ влезе.

- О, миличка! – ахна тя и очите ѝ тутакси се просълзиха. Дойде при нея и я прегърна внимателно, за да не намачка роклята или да развали прическата ѝ. – Приказна си!

- Благодаря. – Лизи също обви ръце около нея и лекичко я притисна. – И ти изглеждаш невероятно.

- Всички ще завиждат на баща ти. – засмя се майка ѝ.

Лицето на Елизабет помръкна, но майка ѝ бе застанала пред огледалото, за да заглади няколко въображаеми косъмчета от прическата си, и не я заблеяза. И по-добре. Лизи нямаше желание да говори за лорд Шей точно в момента.

- Вълнуваш ли се? – попита майка й.

- Не. – излъга Лизи.

- Синът на лорд Чейс, Мартин, ще бъде там. – подразни с весела усмивка.

- Мамо, стига. – изчерви се девойката.

Майка й се усмихна още по-широко и се завъртя към нея, измервайки я критично като художник, готвещ се да нанесе последни щрихи на шедьовъра си.  Погледът й се спря на шията й и след кратко замисляне, свали красивото си колие от сапфири и бляскави диаманти и й направи знак да се обърне, за да ѝ го постави.

- Но, мамо! Баба ти е подарила това за годежа ти с татко! – възрази Елизабет.

- А сега е мой ред да го подаря на теб. – усмихна се мило лейди Шей и отново й направи знак да се обърне. – Хайде, миличка, завърти се.

Лизи побърза да изпълни заръката, а сърцето ѝ щеше да изхвръкне от гърдите й, като се замисли какво всъщност бе намекнала майка ѝ.

- Знаеш ли нещо? – попита и бе невъзможно да скрие надеждата или вълнението си. – Мартин казвал ли е нещо?

- Мартин? Не. – отвърна майка й и добави уж нехайно. – Но озни ден се видях с лейди Чейс на чай и тя ми сподели, че синът й е посетил бижутерния магазин на мадам Дев.

Елизабет извчъра и заподскача на място. Магазинат на мадам Дев бе предпочитано място за закупуване на годежни пръстени. Нима бе възможно? Мартин щеше да й предложи!

На вратата пак се почука и камериерката им съобщи, че господин Шей вече ги чака долу. Това, която не им каза, бе, че баща й губи търпение и вероятно им е заповядал да се явят на мига, но двете с майка ѝ го знаеха. Нищо обаче не бе в състояние да развали настроението ѝ сега - нито дори киселата физиономия на баща ѝ, нито пък обстойният поглед, с който огледа двете, когато се появиха на стълбите, или последващото кимване, с което сякаш каза, че не е това, което му се е искало, но са достатъчно представителни. Съвсем скоро вече никога нямаше да ѝ се налага да търпи това. Щеше да бъде щастливо омъжена!

- Днес трябва да се държите на ниво. – обяви господин Шей, щом се качиха в изящната карета, теглена от четири дорести коня. Бяла и украсена със злато, бе като излязла от приказка и я използваха единствено за важни посещения – като това днес. – Отиваме в кралския дворец, а ще присъстват и членове на Акантус.

Елизабет и майка й кимнаха мълчаливо, както очакваше от тях, но вътрешно девойката си повтаряше като мантра: Щастливо омъжена, щастливо омъжена, щастливо омъжена. Само да можеше да вземе и майка си със себе си. Не искаше да я оставя сама с него. За него двете не бяха нищо повече от украшения. Всички скъпи дрехи и бижута, с които ги затрупваше, бяха повече за него – за да изглежда добре в очите на останалите благородници.

Не, каза си решително. Нямаше да си почерня вечерта с подобни мисли. Тази нощ животът ѝ щеше да се промени завинаги.

 

                                                                           ***

 

Отне им половината следобед, за да стигнат до двореца от градската им къща, но на нея ѝ се стори дори по-дълго от двудневното плаване от родния ѝ остров до столицата. Основно, защото широкият булевард, водещ към крепостната стена, бе задръстен от карети като тяхната. Всеки с някакво положение бе поканен на този бал. Елизабет не бе съвсем запозната с историята, но знаеше, че става дума за политика и дипломация. Акантусите – или страшници, както бяха по-известни – щяха да съдействат за сключване на мир с Фриниа, с която не бяха в съвсем добри отношения от Нашествието насам. Тя предпочиташе да мисли особено за това. Демони, фантоми и сенки – струваше ѝ се ужасяващо. Нямаше представа как страшниците се занимаваха с чудовища. Слава на Боговете, че Рива бе защитена от всичко това.

Лизи въздъхна изнервено и премести перденцето, за да види докъде са стигнали. Отговорът бе доникъде. Боговете ѝ бяха свидетели, че ако постоеше още малко в задушната карета, щеше да се разтопи.

- Ето. – каза майка й и й подаде дантелено ветрилце. – Но подухвай и към мен.

Момичето се ухили и започна да им вее, внимавайки да не развали прическите им.

 

                                                                       ***

 

Алеята, водеща до замъка, се виеше покрай огромно езеро и бе заобиколена от черешови дървета, отрупани с красиви розови цветчета. Последните слънчеви лъчи обгръщаха с мека светлина високите кули и озаряваха белоснежния им камък. Беше невероятно красиво, но Лизи не забелязваше почти нищо от великолепния парк, защото бе твърде заета да зяпа каретата на страшниците, която тъкмо завиваше, за да спре до двореца. Беше напълно черна – естествено, помисли си тя, освен искрящия сребърен знак на ордена им – стилизираното заострено листо на Акантуса. Или синята шапка, както Елизабет го знаеше. Или страшник – откъдето идваше и другото им, доста по-подходящо име.

Като фринианци и членове на тази тайнствена група, те щяха да бъдат в устата на всеки в двореца тази вечер. Боговете й бяха свидетели, че се бе наслушала на въодушевеното бъбрене на прислугата си за тях. Били двама, разправяха те. Единият по-възрастен, а другият – млад и красив. Разговорите се въртяха основно около втория, който според кискащите се камериерки приличал на истински принц. Естествено, никоя от тях не го бе видяла лично, но това не пречеше на клюките да хвърчат из целия град. На този етап Лизи бе убедена, че ще ги разпознае дори насред тълпата и ако не носят униформите си. Сега обаче успя да види единствено отдалечените им силуети, докато бяха посрещани и въведени през високите отворени двойни врати в замъка.

Е, щеше да има предостатъчно време да провери дали слуховете са верни. Сега имаше по-важни неща, над които да мисли. Като например това как да реагира, когато Мартин й предложи. Само от мисълта за това й идваше отново да заподскача и запищи щастливо, но щеше да й се наложи да приеме годежа с повече достойнство. Щеше да се усмихне царствено, да погледне коленичилият пред всички Мартин в красивите му сини очи и с любов, но и с достойнство да каже „Да“. После двамата щяха да танцуват цяла вечер и може би най-сетне да се целунат. Първата й целувка. Бузите й се обагриха в розово и малка усмивка кацна на устните й.

Слуги в червени ливреи ги отведоха в огромната бална зала, вече пълна с най-знатните и богати хора в Рива. Цялото помещение бе от бледорозов мрамор, пищни кристални полюлеи се спускаха от тавана, а две стълбища водеха към вътрешен балкон, опасващ цялата зала. Горе, централно между двете стълбища, имаше висока врата от разноцветно стъкло, която вероятно водеше към външен балкон, гледащ към приказния парк. Щеше да е чудесно, ако предложението се случеше там. Под лунната светлина, нежната музика щеше да се носи отвътре, а ароматът на черешови цветове да ги обгръща. Наистина щеше да е перфектно.

- Изтрий тази замечтана физиономия. – излая баща й, стряскайки я. – Трябва да поздравим всички.

Елизабет веднага си закачи желаната от него любезна усмивка и през следващия час обикаляше със семейството си залата, за да може господин Шей да демонстрира богатството си чрез одеждите на двете с майка им. Но не беше чак толкова лошо. Спряха се покрай родителите на Франсис и Марго и приятелките й наистина изглеждаха така, сякаш щяха да си изядат ветрилата от завист. Поприказваха и с бащата на Мартин – виконт Редиен и самия Мартин. Елизабет хвърляше на красивия рус младеж срамежливи погледи, а той й отвръщаше с чаровните си усмивки. Скоро, каза си. Съвсем скоро щеше да е виконтеса Редиен и да се любува на тези усмивки всеки ден. Не можеще да си представи по-голямо щастие от това.

Страшниците обаче никак не изглеждаха щастливи в момента. Стояха в единия ъгъл с по чаша шампанско в ръка, което държаха все едно ще гръмне и вероятно им бе натикано от един от любопитните благородници, които ги бяха наобиколили. За хора, които уж се биеха с чудовища, сега изглеждаха доста смутени, помисли си Лизи със снизходителна усмивка.  Е, не можеше и да отрече, че им личи, че се занимават с физически труд. И двамата бяха високи, раменете им бяха широки, лицата – малко груби. По-възрастният вероятно надхвърляше четиридесетте, ако се съдеше по прошарената кално кафява коса. „Младият принц“ пък не се оказа чак толкова млад. Сигурно имаше двадесет, беше чернокос и светлоок – синьо или сиво – Лизи нямаше как да каже от това разстояние. И двамата изглеждаха някак недодялан и не на място сред това висше общество. Особено пък с тези въгленочерни кафтани, дълги почти до глезените, с по два реда сребърни копчета и сребърни бродерии по маншетите, указващи вероятно някакви чинове. Приличаха на някакви свраки, мъчещи се да се впишат в ято песнопойни, пъстри птици.

- Слуховете се оказаха верни. – прошупна Франсис до нея и несъзнателно започна да си играе с един от огненочервените си масури. – Наистина е хубав.

- Твърде висок е. – възрази Елизабет също тъй тихо.

- До теб всеки изглежда твърде висок, Лиз. – усмихна се Марго.

Елизабет я стрелна с крив поглед, а после добави, сякаш нищо не е чула:

- Има и белег.

И наистина, едната му вежда бе разцепена на две от блед белег.

- Онова му придава чар. – каза Франсис. – Изглежда по-опасен така.

- Че защо някой ще иска опасен мъж? – учуди се Елизабет.

- Някой, който не е женен, откакто е на тринадесет, и няма деца, откакто е на четиринадесет. – промърмори сухо.

- Поне в главата си. – допълни Марго, разсмивайки Франсис. – Там вече сигурно вече има и пра-внуци.

- Е, - каза Елизабет тогава, усмихвайки се ехидно. – може би не всичко е в главата ми.

Това вече ги накара да млъкнат и да я зяпнат. Девойката не каза нищо за един дълъг миг, наслаждавайки се на нетърпението и изненадата им, а после се приведе към тях и прошепна:

- Мартин ще ми предложи днес.

Приятелките й изписукаха, а Франсис започна да пляска с облечените си в ръкавици ръце. Трите събраха неодобрителните погледи на околните, включително и този на баща й, но Лизи бе твърде доволна, за да се вълнува. Поне докато не усети втренчването на „принца“ през тълпата. Тогава и тя го погледна и задържа погледа му, чувствайки се все по-смутена и раздразнена, че някакъв си войник продължава да я зяпа така нагло. Накрая даже й се стори, че й намигна с подигравателна полуусмивка, но след като премига възмутено, изражението си му беше все така непроницаемо.

Елизабет реши да не обръща повече внимание на страшниците – и без това изглеждаха скучни и недодялани – и започна да обсъжда с приятелките си предстоящата си сватба. Тя вече бе измислила до най-малък детайл къде, кога и каква ще бъде роклята й. Дори имаше идеи кого ще покани и как ще ги настани и сега описа плановете си на Франсис и Марго.

Така, неусетно в приказки, премина половин час, в края на който прозвучаха тромпети и всички погледи се насочиха към резбования парапет между двете стълбища, под който глашатай тъкмо обявяваше:

- Техни Величества крал Валентин I и кралица Филипа Прекрасна!

До един присъстващите се поклониха, някои дори застанаха на коляно. Когато се изправиха, Елизабет вдигна поглед към владетелите. Кралят – нисичък и доста обикновено изглеждащ мъж -бе облечен във военната си униформа – красив червен мундир, чисто бели бричове и черни лачени ботуши, високи до коляно. Лизи си помисли, че е целял да впечатли чужденците – воини, тъй като на нито един прием досега не го бе виждала в подобно облекло. Кралицата обаче бе всичко друго, но не и обикновена. Дори отдолу се забелязваше красотата й. Елизабет само можеше да си мечтае да изглежда така на нейните години, но знаеше, че ще е необходима магия или божествено чудо. Със стройна фигура, сияйна кожа, по-сини от нейните очи и коса, по-руса, мека и лъскава от нейната, Филипа наистина беше прекрасна. И красотата й се бе предала и на децата им – двама принца и три принцеси, облечени в най-фини коприни и кадифе.

- Радвам се да видя всички ви в този тъй важен ден. Днес ще пишем историята. – каза кралят. – Днес с волята на Боговете между Фриниа и Рива най-сетне ще се възцари мир!

Това бе посрещнато с ръкопляскане и дори по някой екзалтиран възглас.

- Но първо! – продължи владетелят. – Първо нека се повеселим! Музика!

Оркестърът веднага се подчини, подхващайки тържествена и весела мелодия. Кралското семейство се спусна достолепно по стълбището и се настани на издигнатите им на по-високо тронове. Тогава Валентин I помаха на страшниците да се приближат и те го сториха, кланяйки се ниско.

- Мислех, че не харесваш страшника. – усмихна се Марго до нея. – А само в него гледаш.

- Не гледам в него. – възрази Елизабет. – Искам да видя какво ще стане.

- Ще си говорят за скучни държавни неща. – каза Франсис и хвана другите две момичета под ръка. – Хайде, нека си потърсим партньори за танци!

Лизи се остави да бъде извлечена до подредените покрай стената столове, където и други млади девойки чакаха някой кавалер да се появи и да ги покани на танци. На трите не им отне никакво време да бъдат поканени и макар Елизабет да си мечтаеше и Мартин най-накрая да я грабне в прегръдките си и да я поведе в шеметен танц, разбираше защо не го прави. Сигурно бе притеснен и може би дори малко се срамуваше. Тя го намираше за сладко и нямаше нищо против да потърпи. Все пак всеки следващ танц с него от тук насетне щеше да бъде неин.

При едно завъртане се опита да го намери с поглед, но вместо това се натъкна отново на младия страшник. Той пак се бе втренчил в нея, а щом улови погледа й, полуусмивката отново се яви на лицето му. Е, тя си го изпроси, като се оглежда така, помисли си Елизабет. Естествено бе той да не може да откъсне очи от нея. Девойката горещо се надяваше да си остане само с гледането, но само два танца по-късно го видя как си проправя път през тълпата към нея.

Елизабет изпъшка нещастно и се заоглежда за някой, с когото да се заприказва, за нещо, което да я избави от ситуацията, но срещна единствено погледа на баща си, който прескочи за миг към страшника, а после пак се върна към нея с недвосмислена заповед. Той можеше и да е от полза, почти чуваше гласа му, ще направиш каквото е нужно, за да го впечатлиш.

В гърдите й се надигна яд и внезапна неприязън към младия войник. Страшникът обаче продължи непоколебимо към нея, поклони се доста по-изискано и грациозно, отколкото се очакваше от военен и все още приведен, протегна ръката си, повдигна лице, за да я погледне и отвори уста, за да проговори. Вместо неговият глас обаче, този на краля, неочаквано мощен и плътен за толкова дребен мъж, изпълни залата.

- Приятели, - поде той усмихнат от издигнатия подиум, където бяха поставени троновете. - за мен е голямо удоволствие да ви съобщя, че днес имаме още един повод да празнуваме. Днес синът на скъп мой приятел ще поиска ръката на красива млада дама.

Сърцето на Елизабет подскочи и тя пристъпи покрай страшника, за да отиде по-близо. Имаше чувството, че не ходи, а се носи по мраморния под. Това беше. Това беше нейният момент. Сега щеше да се омъжи за Мартин и да започне свой собствен живот, далеч от баща си.

Красивият младеж се качи на подиума до усмихнатия крал и погледна към нея. Дъхът й спря. И тогава той каза:

- Меридит Чапман, би ли се качила при мен?

- Какво? – ахна объркано Лесли.

Чу щастлив смях зад себе си и се обърна да погледне. Меридит Чапман вървеше към подиума, а тълпата с ръкопляскане се разтваряше пред нея, за да й направи път. Меридит с гарвановочерната коса и сочните устни. Меридит с искрящите очи и пищните форми. Сигурно заради тях я е избрал, помисли си някак отнесено.

Не можеше да повярва. Дори когато Мартин падна на едно коляно, дори когато извади пръстена и го поднесе на Меридит. Дори когато я попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“, а тя задъхано отвърна с „Да“. Не можеше да повярва, защото всичко това трябваше да се случва на нея. Лизи трябваше да стои до усмихнатия доволно крал, да бъде прегръщана от красивата кралица и да се любува на пръстена на ръката си.

Усети погледите на Марго и Франсис върху себе си. Видя майка си да приближава. По лицата им бе изписана загриженост и съжаление и изведнъж й стана трудно да диша. Трябваше да се махне от тук.

- Не бягай. – каза страшникът съвсем тихо, преди дори да е взела решението да направи и крачка. -  Не показвай слабост. Ако избягаш, всички ще разберат. Танцувай с мен.

За миг Елизабет бе твърде възмутена от фамилиарното отношения и съвета на войника, за да си спомни, че е разстроена.

- Какво? – заекна.

- Аз съм чудесен танцьор. Сега ще демонстрирам. – отвърна той и я повлече след себе си. Щом си хареса място, където да танцуват, намести ръцете й, където трябваше да бъдат и започна да я води.

Тя го гледаше със зяпнала уста, а той й се хилеше с нещо, което трябваше да минава за чаровна усмивка.

- Полудяхте ли? – просъска тя и в момент на нерешителност дали да го изблъска или да го ощипе, стисна здраво раменете му. Материята на кафтана му й беше непозната – чувстваше я тънка като коприна и груба като вълна под пръстите си.

- Съвсем не. Просто помагам на красива, млада дама да избегне публично унижение.

Той пак й се усмихна, но напомнянето за ситуацията й й попречи да се трогне от комплимента. При поредното плавно завъртане, Елизабет потърси Мартин с поглед. Двамата с Меридит приемаха поздравления от гостите. От мисълта, че и тя ще трябва да поднесе своите, й призля. Но поне нямаше да се е изложила, като избяга. Никак не й харесваше да е длъжница, особено на такъв нахалник като страшника.

- Нямаше да избягам. – каза му.

- А как бихте го нарекли? Стратегическо отстъпление? – продължи да й се усмихва.

Лизи сви вежди ядосано. Този я подиграваше!

- И не съм чак толкова „млада“ дама! – възкликна тя в опит да намери някакъв начин да му отвърне. Едва не примижа, като видя смеха в очите му и осъзна колко глупаво прозвучаха думите й. – Или поне не съм чак толкова по-млада от Вас!

Като се загледа, с нежелание призна пред себе си, че не е никак неприятен за гледане. Носът му бе леко кривнат на една страна, вероятно от чупене, и кожата му изглеждаше загрубяла, но извън това чертите му бяха... правилни. Някои дори биха ги определили за красиви и дори аристократични. В друг живот такъв като него би могъл да е актьор в театъра или пък сервитьор. Може би дори любовник на някоя богата дама. Със сигурност много по-лесен живот от онова, което сега вършеше – каквото и да бе то. Знаеше само, че е свързано с битки и опасности. Дори на откъснатото им кралство идваха новини за жестоката борба със сенките и фантомите. Елизабет не можеше да си представи защо някой би предпочел да прави това.

- На колко години сте? – попита го тя.

- Мислех, че такива въпроси не се задаваха, милейди.

- Госпожица. – поправи го. Нямаше знатно звание. Нямаше и да има. – И това правило важи само за дамите.

- А, разбирам. В такъв случай – на двадесет и две.

- Наистина?

- Защо? По-млад ли изглеждам? – и той започна да върти глава насам и натам, за да й позволи да го огледа хубаво.

- Не. По-стар – подразни го Лизи с малка усмивка, която обаче бързо се стопи. – Освен очите. – сребърни. Бяха сребърни, досущ като емблемата на гърдите му, и искряха живо.

- Харесвате очите ми?

- По-скоро завиждам – каза Елизабет и реши на свой ред да нападне. - Някога казвали ли са Ви, че имате дълги мигли като на момиче?

Страшникът ахна с не съвсем престорено възмущение.

- Знаете ли, не приемам обиди от хора, чието име дори не знам! – заяви той.

- Анонимните обиди са най-сладки. – каза тя.

Войникът й се намръщи страшно и я завъртя бурно, предизвиквайки тихия й кикот.

- Настоявам за името Ви!

- Защо? Искате да ме предизвикате официално на дуел ли? – подсмихна се девойката. – Елизабет Шей.

- Елизабет  – повтори той, сякаш опитваше сричките.

По някаква причина да чуе името си, казано с неговия плътен глас, я накара изведнъж да осъзнае колко висок е и колко широки са раменете под дланите й. До него изглеждаше мъничка - като дете.

Прокашля се и попита:

- А Вие? Как се казвате?

- Финиан Калахан. – представи се. – Наричайте ме Фин.

- Нямам подобно намерение, господин Калахан.

Музиката спря. Танцът свърши.

- Жалко. – усмихна се със съжаление той. Сетне се поклони дълбоко и докосна кокалчетата на ръката й с устни. – Запазете ми още един танц, Елизабет. Може би тогава ще успея да Ви убедя.

- Лизи!

Марго и Франсис крачеха забързано към нея, разбутвайки двойките около себе си. Щом стигнаха до нея, я хванаха под ръка и я извлякоха настрани, отнемайки й възможността да отговори на страшника.

- Добре ли си? – попита я Франсис.

- Този мръсник! – възмущаваше се Марго. – Само кажи и ще го набием! И ще оскубем и косата на Меридит!

Елизабет се засмя. С изненада откри, че наистина не е толкова разстроена, колкото й се полагаше. Страшникът я бе разсеял. Обърна се назад, за да го намери сред тълпата. Бе се върнал при другия войник, а когато усети очите й върху себе си, сериозното му изражение се стопи в лека усмивка и той й кимна едва забележимо. Сякаш потвърждавайки, че наглото му поведение е било именно за да я накара да мисли върху нещо друго.

Може би наистина щеше да му запази един танц, каза си.

 

                                                                  ***

 

Това така и не се случи обаче. Родителите й я повикаха, за да поздравят годениците. Баща й, за разнообразие, изглеждаше доволен от поведението й. Явно танцът й с Калахан му се бе харесал. Дори не осъзнаваше, че мечтите й са били разбити на пух и прах – за разлика от майка й, която само я прегръщаше и гледаше със съчувствие. Елизабет не знаеше кое е по-лошо, докато не поднесе най-добрите си пожелания на Мартин и Меридит. Другото момиче ги прие с най-чистосърдечната усмивка, която някога бе виждала – защото не знаеше, че Лизи я възприемаше като враг. Защото в очите на Меридит тя никога не е била заплаха.

Това определено поразвали настроението й. Ако можеше, щеше да се усамоти някъде, но още помнеше думите на страшника – не биваше да показва слабост. Затова просто седна на продълговатата, отрупана с храна маса, преструвайки се, че е умряла от глад, докато се молеше вечерта да свърши по-скоро.

Боговете явно я чуха, защото само след няколко минути Влентин I плесна с ръце и с могъщия си глас обяви:

- Приятели! Моментът, за който сме се събрали, настъпи! Последвайте ме към параклиса!

Дворцовият параклис бе придатък към главната сграда и достъпен както от двора, така и чрез дълъг коридор, по който сега поеха. Слугите отвориха масивните дъбови врати на храма и цялата им многолюдна група влезе вътре, като дори остана място за още толкова.

Като всичко останало в замъка, и параклисът беше приказен. Пищна златна украса изпълваше високите стени, прекъсната само за да обрамчи някоя олющена и древна мозайка или избелял стенопис. Повечето изобразяваха битките на Боговете с демоните и нечистите от Първата война, когато са се преборили за свободата на този свят преди хиляди, хиляди години. Изтикали демоните от тук и ги затворили, така че никога повече краката и копитата им да не стъпят в човешките земи. До преди близо триста години, каза си Елизабет, докато скришом прокарваше ръка по гланцираната повърхност на мозайка, показваща огромни силуети от светлина, държащи огнени копия – Боговете, - които стоят през прорез в синьото небе и прокуждат далеч по-дребни рогати и зъбати чудовища с рани по телата в мрака на процепа. Всички те се бяха завърнали тогава. Само Рива бе останала сравнително незасегната по време на Нашествието, а и след това. Никой не беше съвсем сигурен защо, но преди десетилетие на каквато и закрила да се бяха радвали, бе започнала да изчезва и дори и да не виждаха фантомите, все по-често се забелязваше тяхното въздействие. Така, кралят нареди на учените си да изработят защита, каквато имаше и на Континента, но тя не се оказа твърде успешна. Нечистите не достигаха столицата и околните градове, но колкото по-надалеч отидеше човек, толкова по-голяма бе вероятността някой фантом да се закачи за него.

Лизи потръпна от спомена от единствения път преди година, когато видя едно от тези създания. С родителите й бяха на почивка на малкия остров Пирт на юг, известен с минералните си бани и чистите си планински езера. Всичко беше чудесно – от красивата къща, в която отседнаха, през храната до компанията – семейство на търговец с две дъщери, с които Елизабет веднага завърза дружба. Единствено баща им бе по-особен – мрачен и докачлив. Съвсем скоро Лизи разбра и причината.

Първоначално започна да забелязва клъбце дим над лявото рамо. Тя дори не бе сигурна, че го вижда наистина, тъй като мъжът често имаше пура в устата, но нещо вътрешно я караше да страни от него. Сетне интуицията й се оказа права и димът започна да придобива все по-солидни очертания с всеки изминал ден. А пък търговецът линееше. Кожата му ставаше все по-бледа, под очите му се появиха дълбоки, черни сенки, а самият той ставаше все по-злобен до степен, че дори баща й, който никога не позволяваше на лошия характер на някого да попречи на изгодата, която би могъл да извлече от него, да нареди на Лизи и майка й да се държат настрана от него. По това време Елизабет вече можеше съвсем ясно да види сбръчканото сивкаво телце на фантома. Имаше дълги, костеливи ръце с дълги, остри нокти, които бе забило във врата на мъжа, и сякаш изсмукваше нещо от него. То се придвижваше по черните му вени, карайки ги да се издуват, чак до хилавия му гръден кош. И през цялото време създанието шепнеше нещо в ухото на търговеца. Девойката не каза на никого, че го вижда, боейки се, че ще я заклеймят като вещица. В Рива такива хора нямаха добро бъдеще. Нямаха никакво бъдеще, защото биваха убивани от страх, че ще привлекат фантомите или че ги командват. Така че Елизабет си замълча, а няколко дни по-късно семейството й тръгна обратно към вкъщи. Там до тях стигнаха новините за ужасно убийство на Пирт – мъж убил двете си дъщери и дъщеря си, а после сам скочил от висока скала в морето и се самоубил. Лизи нямаше как да бъде сигурна, защото никъде не се споменаваха имена, но в душата си знаеше, че това е семейството на търговеца. Фантомът бе изсмукал душата му и му бе шепнал лъжи, докато накрая не го бе пречупил. Защото те това правеха.

- Лизи. – повика я майка й. Докато Елизабет бе потънала в мрачния спомен, двамата с баща й бяха избързали напред. – Насам.

Девойката я настигна, проправяйки си път през навалицата. Майка й я хвана под ръка и двете последваха баща й, докато избираше най-подходящото за общественото им положение място. Лизи не обърна особено внимание, прехласната по красивите фрески по трите аспиди на храма. На всеки купол бе изобразен един от тримата главни Богове, които почитаха в Рива – Емес, бог на Реда, изобразен като силует от бяла светлина; Етрис, богина на Хаоса – стройна фигура от завихрящи се червени краски - и тяхното дете Ертар – бог на Съзиданието. Той приличаше на човек – висок, строен, як човек, стискащ сребърно копие. Именно под неговата аспида и под неговия мъдър, тъмноок поглед стоеше мраморен пиедестал с огромен кристал. Лизи бе чела, че е кърваво червен, ала този пред нея блещукаше в бледо розово. Частните й учители й бяха казвали, че той е свързан с други кристали, пръснати из цялото Островно кралство, и те черпели защитните си сили от него. Но като го гледаше сега, разбираше защо инцидентите с фантоми бяха зачестили.

Наредиха се по пейките като за театрално представление. Дамите си вееха с ветрилца и погледите на всички блестяха развълнувано и любопитно на светлината от свещите и кандилата. През вратата, водеща към двора, влязоха още двама страшници в черни униформи и святото място се огласи от оживени шепоти.

- Приятели! – мощният глас на краля проехтя твърде силно в параклиса. – Както ви е известно, днес сме се събрали по един наистина специален повод. Рива и Фриниа най-накрая ще подновят дружбата си, развалена от нашите предшественици след Нашествието. В чест на сключването на този тъй важен съюз, орденът Акантус е пратил свои представители, които да подновят защитата ни срещи нечистите. Капитан Ръдфорд – обърна се към по-възрастния придружител на Фин Калахан, - можете да започвате.

Ръдфорд излезе напред, заставайки по войнишки мирно. Сега, като го гледаше, Елизабет осъзна, че не е толкова възрастен, за колкото го сметна първоначално. Сигурно дори нямаше тридесет все още, но лицето му бе силно обветрено и опръскано с множество дребни белези, заради които изглеждаше сбръчкан. Лизи забеляза как на няколко места по-нататък Франсис и Марго направиха отвратени физиономии, а после се закикотиха тихичко. Искаше й се да се присъедини към тях.

- Аз съм Патрик Ръдфорд, капитан от втори отряд на ордена на Акантусите – издекламира със сух като есенни листа глас. Стори й се, че устните на Финиан зад него трепнаха, но когато се загледа в него, лицето му бе съвършено безизразно. – Екипът ми ще подмени кристалът с нов.

- И по-модерен – допълни кралят.

- И по-модерен – повтори страшникът. – Подмяната ще продължи максимум петнадесет минути. През това време не е изключено някои от вас да забележат присъствието на нечисти. – Хората в храма заахкаха възмутено и изплашено. – Няма причина за страх. Никой фантом или мора няма да има достатъчно време да ви нарани.

- Много успокоително – промърмори под нос Елизабет. Обяснението на капитана бе толкова мотивиращо, че дори баща й не я сгълча да мълчи.

Ръдфорд кимна на другите страшници и всички те се наредиха около пиедестала с кристала. За около минута нищо не се случи. Събралите се благородници започнаха да си шептят нетърпеливо и разочаровано, очаквайки нещо магическо да се случи. Лизи обаче усети някакво странно жужене и гъделичкане по кожата си. Чувството не бе неприятно, но я накара да разтрие ръцете си, сякаш да се стопли. И тогава изведнъж кристалът престана да отделя дори бледата си светлина, а ушите й изпукаха, все едно е била дълго време дълбоко под водата и сега излиза на повърхността. Страшниците повдигнаха тежкия кристал, вече белезникав и мътен, и го поставиха на пода до пиедестала. Ръдфорд кимна на Калахан и по-младият войник извади от джоба си дървена кутийка, не по-голяма от онези, в които баща й държеше пурите си. Подаде я на капитана, а от там той извади малко синьо, тривърхо кристалче.

- Това ли е? – попита кралица Филипа с подозрение.

- Да, Ваше Величество. – потвърди Ръдфорд.

- Много е... дребно. – каза кралят.

- Уверявам Ви, че кристалът е по-силен от досегашния Ви.

Валентин I изсумтя неубедено, а сетне махна с ръка, давайки им разрешение да се захващат на работа.

Смениха кристала и всеки от четиримата извади тебешир, с който започнаха да чертаят по пиедестала. Елизабет нямаше как да види какво точно, но движенията им бяха хипнотизиращо ритмични. Към тях съвсем скоро се прибави и ниското буботене от гласовете им, докато напяваха заклинанието.

Лизи отново започна да усеща странното гъделичкане, миг преди кристалът да засвети в синьо. Светлината бе бледа и мътна, досущ като тази на големия кристал, преди да го свалят, но постепенно се засилваше. Цветът ставаше по-наситен, а тебеширените рисунки заблещукаха със своя собствена светлина, хвърляйки чудати сенки по мозайките и стенописите.

А после светлината започна да се приплъзва извън тебеширените очертания. Стече се по вдлъбнатините на колоната и се изля в краката на страшниците, огрявайки ги страховито отдолу. Изражението на Финиан се бе напрегнало от концентрацията. Гласовете на войниците станаха по-силни, думите – по-отчетливи, макар да бяха на език, който Елизабет не разпознаваше. Течната светлина на пода продължаваше да напредва, намирайки си път през цепнатините в мозаичния под. Стичаше се все по-бързо и по-бързо, карайки присъстващите да зашепнат притеснено и да завдигат краката си нависоко, та светлината да не ги докосне. Лизи не направи изключение, втренчена във вадичките светлина. Не бе виждала нищо подобно преди. Беше като течни лунни лъчи, сред които проблясват стотици звезди. Толкова бе красиво. Искаше... Искаше да го докосне.

Хвърли един поглед около себе си, но всички бяха твърде заети да бъдат изплашени и удивени, за да й обърнат каквото и да е внимание. Много бавно заспуска краката си обратно надолу. Сърцето й биеше до пръсване от вълнение какво ли ще бъде усещането да се докосне до светлината, до магията, ала едва токовете на обувките й докоснаха пода и с ново изпукване в ушите й всичко просто спря. Светлината изчезна, страшниците замлъкнаха, шепотите секнаха. Остана единствено синьото кристалче върху пиедестала и тежкото дишане на магьосниците.

- Готово. – обяви Ръдфорд.

- Слава на Боговете! – измърмори майка й до нея с ръка на гърдите. Засмя се нервно: – Това бе ужасяващо!

Елизабет кимна, решавайки, че ще бъде най-добре да скрие разочарованието си, особено от баща си. Може би по-късно щеше да го сподели с Марго и Франсис.

- Доста впечатляващо. – каза Валентин I. Опитваше се да изглежда незасегнат, но челото му лъщеше от нервна пот. – Сигурно сте уморени, господа. Защо не се върнем в залата, където да полеем договора?

На всички им беше ясно, че кралят не иска да празнува, ами просто да успокои нервите си, но никой не каза нищо и просто го последваха по обратния път.

 

 

 

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

» next part...

© Лесли All rights reserved.

Когато нечистите дошли, донесли и магията със себе си.
Елизабет Шей е дъщерята на богат търговец. Пътят на живота й е ясен – годеж за благородник, деца и семейно блаженство. Или поне това е планът й, преди чудовища да атакуват кралския дворец, където има бал по случай сключването на мирен договор с бъдещ съюзник в борбата с демоните. Сега Лизи трябва да намери наново мястото си в света и да разбере на кого да се довери.

 

Някои от вас може и да са ме срещали по други сайтове, но аз чак сега научих за този и реших да понаспамя и тук :) За новите жертви - това е първата глава от писанието ми. Надявам се да ви хареса. Има още доста, публикувани тук: https://leslieshayblog.wordpress.com/

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Яна Надявам се и по-нататък да ти допадне.
  • Усещам, че ще прочета всички части на един дъх. Написаното е действително увлекателно, сюжетната линия бяга от клишетата, а героите живеят свой живот... Чудесно начало! Поздравления!
  • По принцип не съм фенка на фентъзито, но това ме грабна!
    Много увлекателен разказ (макар че май съм одъртяла за подобни приказки) - страхотна история.

    Ще чакам продължението - видях, че има трета част
Random works
: ??:??