Чакалите виеха  в гората. Спря. Сърцето й блъскаше бясно в гърдите, страхът сякаш дълбаеше дупка в стомаха й. "Не мога да се върна. Дума съм дала. Той ще ме чака." После тръгна, едва-едва. Стараеше се да стъпва тихо, оглеждаше се да не би случаен пътник или закъснял пияница да й препречи пътя. 
Луната тъкмо беше почнала да се пълни. През деня бяха косили люцерната и отвсякъде се носеше този вълшебен мирис, който опиваше и вълнуваше младите души. Селото беше притихнало, сгушено под хълма с малката гора. Тя подмина последната къща и тръгна по черния път  към мястото. Пак спря и се обърна назад. "Господи, прости ми! ", прошепна сама на себе си. 
Воят на чакалите вече не я плашеше. Тя ускори стъпка и си го представи как я чака притеснен. Как се оглежда при всеки нощен шум  и търси силуета й в тъмнината с жадни очи. Как веднага ще се втурне, ще я прегърне и дълго няма да я пусне. " Трябва да му кажа, че не можем повече. Тази нощ е последно"
Вече се виждаше ореха над пресъхналата чешма. Тук беше тяхното място. Слушаха музиката от  вятъра в листата на ореховото дърво, а през клоните му гледаха към луната,  прегърнати,  всеки притихнал, спокоен, в някакво странно чувство на сигурност, на щастие. Шепнеха си тихи любовни думи, сладки обещания, споделяха смели мечти един за друг, а после се разделяха. Той я изпращаше близо до селото и чакаха да настъпи следващата или по-следващата вечер, та да се видят отново.
Горан беше млад  учител в селското училище. Всички деца го обичаха. Обикна и го тя. В началото плахо, сякаш на шега, мислеше, че ще бъде кратко захласване, което бързо  ще отмине. Но той улови свенливите усмивки, усети тайните погледи и образът й  заблестя като слънце в неговата душа. Мечтата за нея освети дните му и развали съня му. Любовта им беше тръпчива, забранена; срещите бързи, откраднати, скрити в тъмнината на селската гора. А сърцата им жадуваха, телата тръпнеха, сякаш душите им излизаха от телата и се прегръщаха и танцуваха в някой друг свят, където бяха само двамата. Може би лятото бе виновно, може би младостта, но тази сладко-горчива любов вече й тежеше, правеше дните и нощите й  умислени,неспокойни. Нямаше как да сподели, да й олекне. Криеше се и плачеше, домашните вече я мислеха за болна, искаха да викат лекар. Но друга беше нейната болест и тя вече искаше да се спаси, да се излекува - да не го среща повече.
И ето че го видя, подпрян на ореха, посърнал, сякаш усещаше какво ще му каже. 
- Неда - почти без глас извика името й и я сграбчи силно с големите си ръце. 
-Горане, чуй ме ...
Но Горан не чуваше. Викът на желанието му беше по-силен. Отнесе я под ореховото дърво и тя се предаде. Забрави всичко и всички. Остави се на волята му, приюти в себе си силното му тяло. Целувките му заглушахва стоновете й, чуваше се само шумът на листата и воят на чакалите.
Нощта напредваше. След миг трябваше да се разделят. 
- Искам да се оженим.
Не му отговори. Само усети една сълза да подмокря бузата й. 
- Кога ще се видим пак?
- Утре вечер - въздъхна Неда и бавно се изправи.
Тръгнаха бавно по пътеката. Скоро наближиха селото.
- До утре - усмихна се той и тръгна да се отдалечава.
- Горане - почти извика тя. Той се обърна учуден в очакване.
- Обичам те, Горане. 
Измореното му лице се избистри и засия. Върна се и я целуна жадно, прегърна я почти до задушаване. После тръгна някак приповдигнат,бодър, укрилен.От време на време се обръщаше да я погледа как се отдалечава.
Неда наближи дома. Кучето от другата страна на къщата лаеше. И тогава го видя - мъкнеше нещо в устата си. Кокошка сякаш. Чакалът се спря, погледна я и избяга. Неда с бързи стъпки премина през двора и тихичко влезе в къщата. 
Влезе в първата стая. На леглото спеше русо момченце. Тя го целуна по челцето и метна едно одеяло върху малкото му телце. 
- Мамо, защо не спиш - чу се глас зад нея.
- Лягам, миличка.
- Стоянчо спи ли?
- Спи - отговори Неда и за сетен път целуна сина си, след което излязоха от стаята.
- Кучето лаеше и се събудих...
- Няма нищо, идвай да лягаме. След малко ще съмне
Неда заведе момиченцето до стаята и й помогна да легне.
-Хайде, чедо, заспивай - погали я по косата, излезе и затвори вратата.
Стълбите изскърцаха, докато се качваше до втория етаж. "Дано не съм го разбудила" помисли си тя и леко открехна вратата. Той спеше дълбоко. Неда легна до него и затвори очи. Отвън се чуваше воят на чакалите, а в стаята -  лекото похъркване на мъжа й.