Чакалите виеха в гората. Спря. Сърцето й блъскаше бясно в гърдите, страхът сякаш дълбаеше дупка в стомаха й. "Не мога да се върна. Дума съм дала. Той ще ме чака." После тръгна, едва-едва. Стараеше се да стъпва тихо, оглеждаше се да не би случаен пътник или закъснял пияница да й препречи пътя.
Луната тъкмо беше почнала да се пълни. През деня бяха косили люцерната и отвсякъде се носеше този вълшебен мирис, който опиваше и вълнуваше младите души. Селото беше притихнало, сгушено под хълма с малката гора. Тя подмина последната къща и тръгна по черния път към мястото. Пак спря и се обърна назад. "Господи, прости ми! ", прошепна сама на себе си.
Воят на чакалите вече не я плашеше. Тя ускори стъпка и си го представи как я чака притеснен. Как се оглежда при всеки нощен шум и търси силуета й в тъмнината с жадни очи. Как веднага ще се втурне, ще я прегърне и дълго няма да я пусне. " Трябва да му кажа, че не можем повече. Тази нощ е последно"
Вече се виждаше ореха над пресъхналата чешма. Тук беше ...