Те се любеха край мене и не знаеха, че аз ги наблюдавам.
В началото когато той я разкопча, тя леко се дръпна. Не, това не беше в началото. В началото те се прокрадваха сред дърветата като в забранена градина. Не, не е и това началото. Опитах се да си го представя, но не успях. То се губеше някъде зад пътеката, тази примамлива пътека която ги доведе тук. Когато я разкопча, тя, леко се дръпна. Гърба й се допря в стебло, устните й се разтвориха безгласно, бездихано. Чертите й изразяваха всичко и нищо. Колебание и желание. Учудване с безкрайна яснота. Плахост, но и някаква агресивност. Не, знаех защо го направи, не знаеше и той, не знаеше сигурна съм и самата тя. Просто се дръпна и застина. Стори ми се, че нищо няма да се случи, а го желаех. Безкрайно го желаех. Възбудена и побъркана го желаех. Без дори да прошепна крещях. Крещях вътре в себе си и исках да изрева яростно: “Направи го, направи го, направи го…Искам да видя. Искам да видя. Направи го.” За миг ослепях или ослепя тя, или всемирният разум затвори очи. Когато отново светлина изпълни света и гората видях как той е коленичил пред нея. Прегърнал я е през кръста й я целува ли, целува. Лъкатуши с устни. Почувствах игриви ручейчета да се плъзгат и по мен. Настръхнах във вълни. Исках да ги погълна, да ги удавя в себе си. Да станат част от мен, а аз бях погълната от тях и играта им. Гледах ги. Тя сви в шепи косата му. Отметна глава отзад. Търсеше в стеблото зад себе си сетна упора. Гърдите й бяха малки, приличаха на любопитни вирнати нослета. Черната й коса падаше на вълни до кръста. Така и моите вълни…не коси…Тя приличаше на мен. Тялото й се скова. Помислих, че ще го отблъсне. Наприжението беше крайно. Стори ми се отвъд допустимите предели. Самата аз се почувствах на прага да се излея извън себе си. “Не го прави! Моля те, не го прави. Не го отблъсквай…Ах как искам да обгърна тези чипи носленце. Да те прегръщам и целувам цялата. И тебе, и него. Не го отблъсквай. Не съм виждала никога, а ми е време. Ще направя всичко за вас, само го направете…” Цялата забушувах в полудели рибки. Пръсах се блъсках се в хаоси с тях. Разкъсваха съзнанието ми, хапеха се една на друга. Пляскаха се с перки. Тя изглеждаше все по скована. Пръстите й още по-здраво стиснах къдриците му. Вътре в мен съвсем побесня всичко. Тогава откърти стон и мека и топла вълна премина по тялото й. По моето също. Коленете не я издържаха. Бавно като танцуваща птица се свлече по хълбок до него. Засмяха се, а смеховете им като духчета преминаха по повърхността ми. Впиха устни. Телата им се оплетоха, а аз ги гледах, гледах, гледах и искам да съм с тях и бавно като тях губех памет. И бавно я възвърнах, и бавно утихнах. Нещо си шептяха. Нещо толкова банално и нелепо спрямо преминалата тръпка, но някак по своему мило. Бяха млади, почувствах се покварена със своята възраст. Но какво пък. Още привличам погледите и предизвиквам желания. Събличат се като ме видят и изпълнени с наслада проникват в мен. Просто никога не бях наблюдавала толкова близо от страни и не бях пожелала тъй силно и аз да участвам в играта им. Сигурно защото момичето приличаше на мен с тези вълнообразни коси. Или имаше нещо друго. Не, това няма да сторя. За нищо на света няма да го сторя. Не мислимо е. Това е табу. Това е желание на моите дълбини не е мое. Не съм дълбините си. Усетих как ме полазва, става всичко в мен по –тъмно. Нещо се хлъзна в мен. Като, че ли разума. Сетевита ми се размътиха. Почувствах се лепяща в тиня и ми стана неочаквано приятно. “Какво пък. Те няма да ми устоят!” Нещо изшумоля и те плахо се озърнаха. Като малки горски зверчета. Ах колко са сладки, а колко поквара имало в дълбините ми, но какво пък. Тогава заиграло се с вятъра клонче падна върху сухият храст пред мен и ме издаде. Видяха ме зад храстчето. Разтворила се, очакваща ги и желаеща ги. Вперила в тях влажният поглед. Не можеха да ми устоят. Знаех го. Първо се подаде момчето. Момичето в началото малко се съпротиви. Той обаче хвана ръката й и тя с омекнали колене го последва, а аз се бях разтворила до най-дълбоките си недра.
-Не е ли студено да се къпем?-попита тя плахо, но вече се подаваше на магията ми.
-Виж какво прекрасно езерце.
-Това е вир, глупчо. Речен вир.
“Това не е вир, а недра и тайна, но няма значение. Искам ви, искам ви и двамата!”
Потопиха се. Плъзнах безброй ръце по гладните им кожи. Ручейчетата ми се преляха с косите й. Сега двете бяхме едно. Повече от всякога си приличахме. Наистина бяхме като сестрички. Той нямаше да забележи. Нямаше. Дръпнах я навътре. В началото тя си помисли, че го желае сама, а когато усети вече беше много късно. Недрата ми я дърпаха навътре в себе си. Започна да се бори, но силите бързо я напуснаха. Възбудих се до край. Тялото й проникваше все по-дълбоко и ако имах устни като нея, щях, да крещя. Скоро щях да ги имам обаче. Продължаваше да се бори. Мъчеше се да не диша. Прискрипах стъпалата й с два камъка. Дробовете й изгаряха, но тя стискаше устни.
“Хайде, отпусни се глупачко. Отдай се на желанието си. С какво се бориш. С много по-голяма сила от твоята. Изгаряш и знаеш, че е неизбежно, а се бориш. “
Омекваше. Подаде се и вдъхна, тогава моят живот я изпълни. Мехурчета излезаха от устата й. Проникнах в дробовете й. Тя разшири удивено очи и вече нищо не виждаше. Отдаде се на истината, а духът и паметта на всеобщото. Моята памет я изпълни. Пулсът й спря. Тиковете престанаха. Сигурно той вече се гмуркаше да я търси. Нямах намерение да давя и него. Заплувах с тялото й. Беше много уплашен. И какъв страхливец само. Още се колебаеше.
-Господи! Толкова се уплаших!
-Не съм малка, а от днес съвсем.
-Исках да ти кажа…
-Да, знам. Понякога си спестяваме някои думи. Знаеш ли, тези неща неизбежно настъпват. Мога да ти се сторя различна.
-Предполагам. Сигурно.
“Не, предполагаш колко съм различна. Тя потъна, а аз съм тази която живя в недрата. Не знам дали наистина не те харесвам, но ти ме извади и времено ще съм твоя”-помислих си, пляснах го по дупето, прегърнах го през кръста, облегнах глава на рамото му и тръгнахме…
Тя остана там. В недрата и махаха с опашки безчет рибки.