Свещта догаряше бавно. Бледата светлина от луната навлизаше през отворения прозорец. Вълните полюшваха кораба, напомняйки майчина милувка преди сън. Никола стоеше приведен над листа хартия. Химикалката трепереше под загрубелите му ръце, а очите му – тъжни и замислени, поглеждаха към необятната морска шир, която сякаш единствена разбираше мълчаливото му страдание.
Здравей, любима…
Никола преглътна с тиха въздишка и затвори очите си. Тези сини океани, в които някога горяха пламъците на страстта…Все още си спомняше за сладникавия и аромат, устните и, подпухнали от целувките му, златистите и къдрици, които гъделичкаха носа му, допирът на нежните и ръце – сякаш се докосваше до коприна, но най-вече – двете луни на лицето и, които светеха само за него…
Може би някой ден, помисли си той като довърши писмото, което никога нямаше да и изпрати...

Свещта отдавна беше угаснала…