Лято е и всичко покрай мен е оживено, пъстро и красиво. Залива ме феерия от цветове. Хиляди непознати и усмихнати хора минават по алеята в парка. Ето, дочувам детски  смях. Лек бриз ми нашепва и разказва за цялата красота около мен. И сред всички тези непознати лица съзирам едно до болка познато - лицето на моя любим непознат. Вперила поглед в него, прекарвам час-два сама на пейката. Така ми се иска да му кажа "Здравей. Как си?", но не мога. Нещо все ме спира, нещо ме дърпа назад. Щом отворя уста, за да го заговоря, онемявам и думичка не мога да му кажа. Опитвам се да стана и да тръгна след него, да го догоня, но в миг замръзвам на място, не мога да направя и една крачка към него. Оставам като тъжна статуя до пейката. Седя безмълвна, съзерцавайки го. А той дори не ме поглежда, не ми се усмихва. За него съм част от цялата природа в парка, една от ония високи и самотни тополи покрай алеята. Ах, колко тъжна и сама се чувствам сега, сама сред хора. Свеждам глава надолу и обгръщам лицето си с длани, за да прикрия сълзите в очите си. Не искам да види как плача за него, как страдам. Прекарвам целия ден в планове как утре ще събера кураж и ще го заговоря, но утре дойде и аз така и не се осмелих да му кажа бленуваното "Здравей". Лятото си отиде и дойде тъжната и сива есен. Аз си тръгвам, събрала в една малка кутийка разбитите си блянове и онова неизречено  "Здравей"