Навън не вали.Духа студен пронизващ вятър.От радиото пак се носи песен за любов.Хора забързани минават и отминават.Кой ли би седнал да му свири вятъра.
Подпряла брадичка с юмрук,облегната на барплота тя се ослушва да долови песента на вятъра,а не тази,която се носи от радиото.Долавя звуци,но не песен.Какво?О,вятърът и говори! Ала какво ли?Притваря очи,напрегната долавя звуци,толкова тихи,вятърът шепне.
-Здравей!
-Здравей ветре!Защо шепнеш?
-Ти и така ме чуваш мила.
-Да,така е чувам те,но кажи ми всички ли те чуват.
-Не ,не всички,а само тези,които се вслушват в мен.В мен се вслушват малцина.Предимно са мечтатели и добри хора.
-Аз не сам добра ветре.Ето сега например ти завиждам.Отиваш кадето си щеш и слушаш когото си щеш.
-Това твоето е желание,а ти желаеш да отидеш някъде нали мила.
-Вече не искам ветре.Не искам да мечтая и спрях да мечтая.От това понякога боли.Но някъде там във времето него го има.Да можех само за миг дори да бъда като теб,да литна и да го видя.
-Какво ще направиш ми ...