Всеки човек копнее да му се казва, че е обичан. Да се почувства нужен. Да има нужда от някого. Мечтае го. Желае го. И всичко това до тогава, когато някой започне да му го казва по няколко пъти на ден. И човекът спира за миг. Замисля се. Има ли смисъл от тези две думи, ако са само изричани? Да му бъде казано, че е обичан и толкова. Започва да се терзае дали всичко това е искрено. Дали идва от сърцето на другия човек. От извора. От най-чистото място. Истинската любов е като строежа. Като учението. Като писането на книга. Като възпитаването на дете. Гради се всеки ден. Миг след миг. Без думи. Когато има основа, може да се гради. И за всичко е нужна нежност. А тя не се придобива. Дадена е на човек по рождение. На всички. На едно куче не му казваш, че го обичаш, но то усеща нежността ти към него и се привързва към теб. И щом се прибереш радостта му е безгранична. Очаква си порцията нежност. Дозата обич, която ти я връща като най-чистата любов. На едно цвете не му казваш, че го обичаш, нито очаква от теб това. Но щом се грижиш за него, то ти отвръща с красотата си. А какво е нежността, ако не грижа за другия. Да се радваш, когато той се чувства добре. Да направиш така, че да му е леко. Да знае, че когато си до него няма страшно. Нежността е трептение във въздуха, което се усеща само от хора, които са свързани един с друг. С мислите си. С желанията си. Щом не са, би се приело като глезотия. Като запълване на времето от хора, които нямат работа. А това, което осмисля дните ни е толкова просто, че е нужно само да можем да приемаме нещата, извиращи от сърцето на някого. Едно от тях е това.
Нежността.
Явор Перфанов
22.02.2023 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов All rights reserved.